Брайън бързо се отегчи само да седи и да наблюдава зданието на „Лойдс“. На всичко отгоре то дразнеше очите му. Беше повече от невзрачно, направо гротескно, като покрит със стъкло завод на Дюпон за нервнопаралитичен газ или друг зловещ химикал. Освен това сигурно беше признак на лош професионализъм да се взира в едно и също нещо дълго време. На тази улица имаше няколко магазина и отново нито един не беше от евтините. Имаше магазин за мъжко облекло и няколко лъскави за дамско, а също и един много скъп магазин за обувки. Това беше нещо, което не го интересуваше много. Той си имаше хубави официални обувки от черна кожа, които носеше сега, чифт добри маратонки, които беше купил в деня, който най-много искаше да забрави, и четири чифта бойни кубинки — два черни и два чифта от небоядисана волска кожа, каквито раздаваха в Корпуса на морската пехота за паради и други официални церемонии. В тях обаче свикналите да ядат змии морски пехотинци от отряд „Рекън“ не участваха често. Предполагаше се, че всички от морската пехота са добри войници, но за тези, които ядяха змии, не се говореше много. А и той все още не можеше да се успокои напълно след стрелбата от предишната седмица. Дори хората, които беше преследвал в Афганистан, не бяха правили опити да убиват жени и деца, поне на него не му беше известно такова нещо. Разбира се, тези бяха варвари, но дори и за тях имаше някои граници, с изключение на онази банда, която този човек финансираше. Това не беше работа за мъже, дори и да бяха с бради. И афганистанците имаха бради, но този приличаше повече на сводник. Накратко казано, не си заслужаваше да се хаби стоманата на морския пехотинец за него. Не беше човек, който да бъде убит в бой, а хлебарка, която трябва да бъде премахната. Дори и да караше кола, която струваше повече, отколкото един капитан от морската пехота можеше да изкара за десет години, и то без удръжките. Един морски офицер можеше да спести за „Шевролет Корвет“, но този боклук караше внука на колата на Джеймс Бонд, за да гони с нея курвите. Можеше да бъде наречен всичко друго, но не и мъж, помисли си капитанът от морската пехота, докато се готвеше да изпълни задачата си.
— Хайде, да вдигаме гълъбите, Алдо — рече Доминик и остави някакви дребни пари на масата, които да покрият сметката. Двамата станаха и излизайки навън, се отдалечиха от обекта. На ъгъла спряха и се обърнаха, сякаш се оглеждаха наоколо.
Ето го Сали…
… а ето я и „опашката“ му. Беше облечен в скъп, делови костюм. Доминик видя, че и той излезе от бара. Беше наистина неопитен. Прекалено втренчено гледаше човека, когото следеше, въпреки че се държеше на трийсетина метра зад него, явно без да се безпокои, че може да бъде забелязан от обекта си. Вероятно Сали не беше от най-предпазливите и не владееше изкуството на контрапроследяването. Без съмнение се считаше в пълна безопасност, а вероятно се мислеше и за много хитър. Всички хора имат някакви илюзии, а илюзиите на този човек бяха много по-големи от обикновените.
Братята огледаха улицата. Пред очите им се движеха стотици хора. По платното преминаваха стотици коли. Видимостта беше добра, даже прекалено добра, но Сали им се беше изпречил като по поръчка и случаят беше твърде подходящ, за да бъде пропуснат…
— План „А“ ли, Енцо? — попита бързо Брайън. Бяха намислили три плана плюс сигнал за отбой.
— Разбрано, Алдо. Да действаме. — Те се разделиха, отправяйки се в противоположни посоки с надеждата, че Сали ще се насочи към бара, където бяха пили не особено качествено кафе. И двамата носеха слънчеви очила, за да прикриват накъде гледат.
Според Алдо това беше агентът, който следеше Сали. Сигурно отдавна вече ужасно му беше писнало, след като вършеше едно и също нещо от няколко седмици. Ако правиш едни и същи неща дълго време, те започват да стават някак машинално. Непрекъснато мислиш какво ще направи онзи, когото следиш, без да се оглеждаш наоколо, както би трябвало. Но агентът работеше в Лондон, намираше се на свой терен и си мислеше, че тук всичко му е ясно и затова няма от какво да се страхува. Това беше още по-опасна илюзия. Работата му беше само да наблюдава един не особено интересен обект, към когото в „Теймс Хаус“ проявяваха необясним интерес. Навиците на следения бяха добре установени и той не се чувстваше заплашен от никого, не и на свой терен. В края на краищата това беше само едно разглезено богаташче.