В този момент обектът тръгна да пресича улицата. Изглежда, че днес имаше намерение да пазарува обувки за една от дамите си, предположи офицерът от контраразузнаването. На шпионина му мина през ум, че това бяха по-хубави подаръци от тези, които той можеше да си позволи за своята приятелка, с която вече беше сгоден.
Сали видя, че на витрината бяха изложени чифт хубави обувки от черна кожа и с позлатени катарами. Скочи по момчешки на тротоара и зави наляво към входа на магазина, като се усмихваше, представяйки си изражението на Розали, когато ги види, след като отвори кутията.
Доминик извади картата си на централен Лондон — малка, червена книжка, която отвори, докато минаваше покрай обекта. Погледна го само веднъж, оставяйки на периферното си зрение да свърши работата. Погледът му беше прикован върху „опашката“. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото бяха двамата с брат му. Може би това беше първата му задача след завършването на школата на Службата за сигурност и точно по тази причина го бяха прикрепили към по-лесен обект. Сигурно се чувстваше малко изнервен, ако се съди по втренчения поглед и свитите в юмрук ръце. Само преди година в Норфолк Доминик не беше много по-различен — твърде млад и прекалено сериозен. Агентът от ФБР се спря и рязко се извърна, за да прецени разстоянието от Брайън до Сали. Разбира се, брат му трябваше да направи абсолютно същото, а неговата работа беше да синхронизира действията си с него, тъй като ръководеше операцията. Добре. Периферното му зрение отново пое нещата в свои ръце за последните няколко крачки.
След това той втренчи поглед в „опашката“. Англичанинът забеляза това и отмести очи. Спря почти машинално и чу американският турист да му задава глупавия си въпрос:
— Извинете, бихте ли ми казали къде… — Поднесе напред картата си, за да покаже, че се е загубил.
Брайън бръкна в джоба на сакото си и извади златната писалка. Завъртя перото и когато натисна закачалката от обсидиан, то се смени с връх от иридиум. Погледна обекта. Когато беше на три крачки от него, отстъпи половин крачка вдясно, сякаш за да избегне някого, който не беше там, и се блъсна в Сали.
— Лондонската кула. Трябва да вървите право нататък — каза агентът на МИ–5 и се обърна да му покаже.
— Чудесно.
— Извинявайте — рече Брайън и пропусна човека да мине покрай него от лявата си страна, като същевременно заби писалката право в десния хълбок на обекта. Острието на кухата игла проникна може би на не повече от три милиметра. Зарядът от въглероден двуокис изстреля седемте милиграма сукцинилхолин в тъканта на най-големия мускул в тялото на Сали, а Брайън Карузо продължи да върви.
— О, благодаря, приятелю — рече Доминик и мушкайки картата в джоба си, се отправи в указаната посока. Обърна се, когато се отдалечи на известно разстояние от „опашката“ — знаеше, че това не е много професионално, — и видя как Брайън слага писалката обратно в джоба на сакото си. След това брат му потърка носа си, което беше предварително уговореният сигнал, че ЗАДАЧАТА Е ИЗПЪЛНЕНА.
Сали попримигна от това, което усети в задника си — нещо средно между блъсване и убождане, но не му обърна особено внимание. Дясната му ръка разтърка мястото, но болката изчезна веднага и той продължи да крачи към магазина за обувки, без да й обръща повече внимание. Направи може би десетина крачки и изведнъж почувства…
… дясната му ръка започна леко да трепери. Спря да я погледне, хващайки я с лявата…
… и тя трепереше. Защо…
… краката му се подкосиха и тялото му се стовари като отсечено върху циментовия тротоар. Колената му рязко се блъснаха в твърдата повърхност и много го заболяха. Опита се да поеме дълбоко въздух, за да преодолее болката и неловкото положение, в което беше изпаднал…
… обаче не можеше да диша. Сукцинилхолинът вече беше проникнал дълбоко в организма му и беше парализирал всякаква реакция на нервите и мускулите. Последни се затвориха клепачите му и Сали, падайки рязко напред, не видя в какво се удари. Всичко потъна в мрак или по-скоро в някаква червена мъгла поради светлината, която едва проникваше през тъканта на клепачите му. Мозъкът му много бързо бе завладян първо от недоумение, а след това от паника.
„Какво е това?“ — запита се той. Можеше да чувства това, което става. Челото му се беше ударило в грубата повърхност на тротоара. Чуваше стъпките на хората отляво и отдясно. Опита се да извърне глава… не, първо трябваше да отвори очи…