— По молба на полицията, сър. Изглежда, че е починал на улицата, докато е бил следен от един полицай. — Това не отговаряше съвсем на истината, но беше твърде близко до нея.
— Забеляза ли някакви следи от убождания с игла? — попита сър Пърси.
— Не, сър, никакви.
— И така, какво мислиш, момче?
Ричард Грегъри, току-що дипломираният доктор по медицина, който даваше първото си дежурство в отделението по патология, сви рамене в зелените си хирургически одежди.
— От това, което казва полицията, и от начина, по който се е строполил на земята, прилича на масивен сърдечен инфаркт или на някакъв вид спазъм, освен ако причината не е свръхдоза наркотици. Изглежда твърде здрав за такова нещо, а и няма следи от убождания с игли, които да навеждат на подобни предположения.
— Твърде млад е за смъртоносен инфаркт — отбеляза шефът. Той разглеждаше тялото като парче месо на пазара или като мъртва сърна в Шотландия, а не като остатъчната черупка на човешко същество, което е било живо само преди по-малко от три часа. Бедният копелдак беше извадил много лош късмет. Имаше вид на арабин. Гладката, ненабръчкана кожа на ръцете не подсказваше да е човек на физическия труд, въпреки че изглеждаше доста добре сложен. Той повдигна клепачите. Очите бяха наситено кафяви и отдалеч можеха да изглеждат черни. Здрави зъби, по тях нямаше много следи от намесата на стоматолог. Общо взето, имаше вид на млад човек, който се е грижил добре за себе си. Това беше странно. Може би вроден сърдечен дефект? Трябваше да отворят гръдния кош, за да проверят това. Нътър нямаше нищо против да го направи, то беше част от работата му и той отдавна се беше научил да забравя бързо колко тъжно занимание е това. Обаче при такова младо тяло за него това си беше чисто губене на време, въпреки че причината за смъртта беше твърде загадъчна и изостряше интереса му на учен, дори може би си заслужаваше една статия в списание „Ланцент“ — нещо, което беше правил много пъти през последните тридесет и шест години. През това време извършените от него аутопсии на мъртъвци бяха спасили стотици и дори хиляди живи хора, което беше и причината да избере патологията. Освен това не се налагаше да разговаря много с пациентите си.
Засега щяха да изчакат да дойдат резултатите от лабораторните изследвания на кръвта. Това щеше поне да му даде известни насоки за изследването, което трябваше да извърши.
Брайън и Доминик взеха такси до хотела. Веднага след като влязоха, Брайън включи лаптопа си. Краткият имейл, който изпрати, беше автоматично кодиран и препратен за четири минути. След около час той беше на разположение на Колежа, за да реагира, ако някой се е уплашил от стореното, а това беше малко вероятно. Гренджър приличаше на човек, който сам би свършил работата, имаше вид на твърде корав за човек на неговата възраст. Времето, прекарано в Корпуса на морската пехота, беше научило Брайън да познава коравите мъже по очите. Джон Уейн беше играл футбол в професионалната лига. Оди Мърфи е бил отхвърлен от вербуващия морски пехотинци — какъв срам за Корпуса. Приличаше на уличен безделник, но със собствените си ръце беше убил повече от триста души. Когато биваше предизвикан, погледът му също ставаше смразяващ.
За тяхна изненада двамата Карузо изведнъж се почувстваха самотни.
Току-що бяха убили човек, когото не познаваха и с когото не бяха разменили и дума. В Колежа всичко изглеждаше логично, но сега мястото, на което се намираха, беше много по-различно, както поради отдалечеността си, така и поради чувството за духовна празнота. Обаче човекът, когото бяха убили, беше финансирал хората, които стреляха в Шарлотсвил и убиваха безмилостно жени и деца. Той се е радвал на този варварски акт и беше виновен както от гледна точка на закона, така и на морала. Не можеше да се каже, че те бяха убили малкия брат на Майка Тереза, когато е отивал да се моли в църква.
Брайън го понасяше по-трудно от Доминик, който отиде при минибара и извади кутия бира. Подхвърли я на брат си.
— Знам, че трябваше да си го получи — рече морският пехотинец. Само че това изобщо не приличаше на Афганистан.
— Да, този път трябваше да постъпим с него така, както той се опитваше да постъпи с нас. Вината, че е преминал на страната на лошите, не е наша. Не сме виновни за това, че се радваше на стрелбата в търговския център така, като че ли е изчукал някоя мадама. Заслужи си го. Може самият той да не е застрелял никого, но се знае със сигурност, че оръжията са били купени с негови пари, нали така? — Доминик се опитваше да изглежда толкова логичен, колкото позволяваха обстоятелствата.