— О, да, да, за мен също — рече тя накрая, след като схвана какво й казва. Обаче изобщо не се опита да заблуди детектива със сълзи. Беше губене на време. Той беше наясно. Жалко за Сали. Подаръците му ще й липсват. Е, тя със сигурност щеше да му намери заместник. Нейният свят нямаше да свърши с това. Той не беше имал късмет, а тя щеше да го преживее.
— Госпожице Паркър, някога намеквал ли е пред вас нещо за работата си?
— Говореше главно за недвижими имоти. За това какви къщи е продал и какви е купил. Веднъж ме заведе до една къща в Уест Енд, която искаше да купи. Каза, че иска да узнае мнението ми как да я боядиса, но мисля, че просто се опитваше да ми покаже с колко важни неща се занимава.
— Запознавала ли сте се с някой от приятелите му?
— Може би с трима или четирима. Бяха араби, повечето на неговата възраст, може би някои бяха с около пет години по-големи от него, но не повече. Оглеждаха ме внимателно, но от това не излезе някакъв бизнес Изненадах се. Арабите са големи похотливци, но плащат добре. Мислите ли, че се е занимавал с нещо незаконно? — попита деликатно тя.
— Възможно е — отвърна Уилоу.
— Никога не съм забелязала дори и намек за подобно нещо. Ако е имал работа с лоши хора, никога не го е показвал пред мен. Бих искала да ви помогна, но нямам какво да ви кажа.
На детектива му се стори, че е искрена, но си припомни, че когато се стигнеше до симулации, една проститутка като нея беше ненадмината.
— Е, добре, благодаря ви, че дойдохте. Ако ви дойде нещо наум, каквото и да е, обадете ми се.
— Непременно, скъпи. — Тя стана, усмихна се пак в любимия си стил и излезе. Този детектив Уилоу е хубаво момче. Жалко, че той не можеше да си позволи да я има.
Бърт Уилоу вече беше при компютъра и пишеше доклада си за разговора с нея. Всъщност госпожица Паркър, изглежда, беше свястно момиче. Беше интелигентна и много чаровна. Това се дължеше отчасти на професията й, но друга част може би беше напълно истинска. Ако беше така, той се надяваше тя да си намери друго поприще в живота, преди тези й качества да изчезнат напълно. Уилоу беше романтичен човек и един ден това може би щеше да го провали. Той го знаеше, но нямаше желание да се променя заради работата си, както вероятно тя беше постъпила. Петнадесет минути по-късно изпрати доклада по електронната поща в „Теймс Хаус“, а след това извади и едно копие от него, за да го сложи в досието на Сали, което скоро щеше да отиде в централния архив и вероятно никога вече нямаше да излезе от там.
— Нали ти казах — рече Джак на колегата си по стая.
— В такъв случай можеш да се потупаш по гърба — отвърна Уилс. — И така, каква е историята или ще трябва да проверя в документацията?
— Уда бен Сали е починал очевидно от инфаркт. Проследяващият го агент от контраразузнаването не е забелязал нищо необичайно. Просто човекът е паднал на улицата. Тряс! И Уда вече няма да финансира лошите момчета.
— Как възприемаш това? — попита Уилс.
— Ами, с мен всичко е наред, Тони. Той е играл с лошите, бил е на тяхна страна. Край на историята — каза студено Райън. „По-скоро ме интересува как са го направили“, помисли си той. — Някой от нашите помогнал ли му е?
— Не и от нашия отдел. Ние само предаваме информация на другите. Не правим предположения какво правят с нея по-нататък.
— Разбрано, сър. — След такова бурно начало останалата част от деня обещаваше да е твърде скучна.
Мохамед получи новината в компютъра си. По-скоро му беше казано с кодирано съобщение да се обади на един човек за връзка на име Айман Гаилани, чийто номер помнеше наизуст. За целта той излезе навън да се поразходи. Човек трябваше да внимава с използването на хотелските телефони. След като се оказа на улицата, той отиде в един парк и седна на пейка с бележник и писалка в ръка.
— Айман, обажда се Мохамед. Какво ново? — каза той по мобилния телефон.
— Уда е мъртъв — отвърна човекът за връзка малко задъхан.
— Какво е станало? — попита Мохамед.
— Не сме сигурни. Паднал близо до офиса си и бил откаран в най-близката болница. Там е умрял.
— Не е бил арестуван или убит от евреите, така ли?
— Не, нямаме такива сведения.
— Значи е починал от естествена смърт.
— На този етап така изглежда.
„Питам се дали е превел парите, преди да напусне този живот?“ — помисли си Мохамед.
— Разбирам… — Естествено, не му беше ясно, но трябваше да запълни мълчанието с някакви думи. — Значи няма причини да подозираме някаква мръсна игра, така ли?
— Засега, не. Обаче когато някой от хората ни умре, човек винаги…
— Да, знам, Айман. Човек винаги подозира нещо. Баща му знае ли?
— Аз разбрах от него какво е станало.
„Баща му сигурно ще е доволен, че се е отървал от прахосника“, помисли си Мохамед. — От кого можем да разберем каква е причината за смъртта?
— Ахмед Мохамед Хамед Али живее в Лондон. Може би чрез някой адвокат…
— Добра идея. Погрижи се за това. — Мълчание. — Някой казал ли е на Емира?
— Мисля, че не.
— Ти го направи. — Въпросът не беше важен, но въпреки това той трябваше да знае всичко.
— Добре — обеща Айман.
— Чудесно. Това е всичко. — Мохамед натисна бутона за прекъсване на разговора.
Върна се във Виена. Градът му харесваше. Веднъж тук бяха изиграли евреите, но виенчаните не съжаляваха кой знае колко за това, а и мястото беше добро за човек с пари. Имаше хубави ресторанти. Персоналът знаеше цената на доброто обслужване. Столицата на една бивша империя имаше богата културна история за изучаване, когато имаше настроение да се прави на турист, а това се случваше по-често, отколкото някой предполагаше. Мохамед беше установил, че мисли по-добре, когато наблюдава нещо, което не е важно за работата му. Днес може би щеше да отиде в някой музей на изкуствата. Засега ще остави Айман да свърши черната работа. Някой лондонски адвокат щеше да се опита да събере информация за смъртта на Уда, а тъй като беше добър наемник, той ще ги уведоми за всичко необичайно. Обаче понякога хората просто умираха. Това бяха работи на Аллаха, които нито бяха лесни за разбиране, нито можеха да бъдат предвидени.