— Да, знам, Айман. Човек винаги подозира нещо. Баща му знае ли?
— Аз разбрах от него какво е станало.
„Баща му сигурно ще е доволен, че се е отървал от прахосника“, помисли си Мохамед. — От кого можем да разберем каква е причината за смъртта?
— Ахмед Мохамед Хамед Али живее в Лондон. Може би чрез някой адвокат…
— Добра идея. Погрижи се за това. — Мълчание. — Някой казал ли е на Емира?
— Мисля, че не.
— Ти го направи. — Въпросът не беше важен, но въпреки това той трябваше да знае всичко.
— Добре — обеща Айман.
— Чудесно. Това е всичко. — Мохамед натисна бутона за прекъсване на разговора.
Върна се във Виена. Градът му харесваше. Веднъж тук бяха изиграли евреите, но виенчаните не съжаляваха кой знае колко за това, а и мястото беше добро за човек с пари. Имаше хубави ресторанти. Персоналът знаеше цената на доброто обслужване. Столицата на една бивша империя имаше богата културна история за изучаване, когато имаше настроение да се прави на турист, а това се случваше по-често, отколкото някой предполагаше. Мохамед беше установил, че мисли по-добре, когато наблюдава нещо, което не е важно за работата му. Днес може би щеше да отиде в някой музей на изкуствата. Засега ще остави Айман да свърши черната работа. Някой лондонски адвокат щеше да се опита да събере информация за смъртта на Уда, а тъй като беше добър наемник, той ще ги уведоми за всичко необичайно. Обаче понякога хората просто умираха. Това бяха работи на Аллаха, които нито бяха лесни за разбиране, нито можеха да бъдат предвидени.
Все пак денят може би нямаше да е толкова скучен. Следобед АНС засече някои нови телефонни разговори. Джак пресметна, че сега от другата страна на океана е вечер. Електронната апаратура на италианските карабинери — тяхната федерална полиция с нейните натруфени униформи — беше засякла няколко разговора, чието съдържание беше препратено на американското посолство в Рим. Оттам информацията беше препратена директно от сателита във Форт Белвоар — главния свързочен пункт по източното крайбрежие. Някой си Мохамед се беше обадил по мобилен телефон на човек на име Айман. Това се разбра от записания разговор, в който се говореше за смъртта на Уда бен Сали, а това предизвика моментална реакция в различни компютри, които прехвърлиха съдържанието на разговора на вниманието на аналитиците от електронното разузнаване.
— Казал ли е някой на Емира? Кой, по дяволите, е Емирът? — попита Джак.
— Това е благородническа титла, като херцог или нещо подобно — отвърна Уилс. — В какъв контекст е употребена?
— Ето, виж. — Джак му подаде един лист от принтера.
— Изглежда интересно. — Уилс пусна търсачка в компютъра си на думата „емир“ и намери само едно сведение за нея. — Тук се посочва, че това име или титла се е появило преди около година в един подслушван разговор в неясен контекст и оттогава не е било засичано нищо важно. От Агенцията са на мнение, че вероятно е прякор на член от среден ранг в тяхната организация.
— В този контекст не ми изглежда да е от по-висш ранг — изрази на глас мисълта си Джак.
— Възможно е — съгласи се Тони. — Има много неща за тези хора, които още не знаем. В Ленгли вероятно ще го препратят за съгласуване с някое по-висше началство. Аз бих постъпил така — заключи той.
— Имаме ли някой, който знае арабски?
— Има двама души, които говорят арабски, от школата в Монтърей, но те не са експерти по арабската култура.
— Мисля, че си струва някой да го погледне.
— Ами тогава запиши съдържанието на разговора и ще видим какво мислят. — В Ленгли имаше доста хора, които можеха да четат чужди мисли, и някои от тях бяха твърде добри.
— Мохамед е най-старши по ранг от хората, които са ни известни в тази група, а ето че той говори за някого, който стои над него. Това трябва да се провери — каза напълно убеден Райън.
Уилс знаеше, че неговият колега е прав. Същевременно той току-що беше засегнал най-големия проблем в разузнаването — твърде много сведения, а малко анализаторска работа. Най-добре беше да се отправи фалшиво запитване до ЦРУ от АНС и до АНС от ЦРУ, в което да се поиска мнение по този конкретен въпрос. Обаче трябваше да внимават с тази работа. На ден постъпваха по милион искания за мнение и поради огромния им обем те никога не биваха изпълнени. Все пак комуникационната връзка беше гарантирана срещу пробив. Обаче подобно искане до аналитик можеше лесно да доведе до телефонно обаждане, което изисква както телефонен номер, така и име на човека, който ще вдигне слушалката. Можеше да доведе до изтичане на информация, а Колежът не можеше да си позволи подобно нещо. По тази причина заявките за такива запитвания се изпращаха на най-горния етаж. Това се случваше не повече от два пъти в годината. Колежът беше един паразит в тялото на разузнаването. Такива същества нямат уста, с която да говорят. Те само смучат кръв.