— Така е — съгласи се Гренджър, спомняйки си как неговият прадядо се е справял в Девети американски кавалерийски полк с непокорните индианци. Някои неща не са се променили много. — Гери, проблемът е, че можем само да предполагаме какъв е техният организационен модел, а едно е да предполагаш и съвсем друго — да знаеш.
— Кажи ми ти какво мислиш — предложи Хендли.
— Между ръководителя и цялата организация има минимум две междинни звена. Дали тя се ръководи от един човек или от комитет? Това не ни е известно и в момента няма как да го разберем. Що се отнася до изпълнителите на бойни задачи, можем да ликвидираме колкото си искаме от тях, обаче това е все едно да косиш трева. Косиш я, а тя расте отново и така няма край. Ако искаш да убиеш една змия, най-добре е да й отрежеш главата. Е, разбира се, това е известно на всички. Номерът е да намериш главата, защото тя е виртуална. Който и да е той или те, действа като нас, Гери. Затова правим разузнаване с бой, за да разберем дали някоя глава ще се покаже. Всички наши аналитици са заети с това тук, в Ленгли и във Форт Мийд.
Хендли уморено въздъхна.
— Знам, Сам, така е. Може пък нещо наистина да изскочи от тази работа. Търпение му е майката. Противникът вероятно сега е доволен, че ни е ужилил с избиването на тези жени и деца…
— На никого не му харесва да чака, но не забравяй, че дори на Господ са му били нужни седем дни, за да създаде света.
— Сега проповеди ли ще ми четеш? — попита Хендли и присви очи.
— Виж какво, част от мен иска око за око, зъб за зъб, приятелю, но за откриването им е нужно време. Трябва да потърпим.
— Когато Големият Джак и аз разговаряхме за необходимостта да създадем място като това, наивно си мислех, че можем да решаваме такива неща по-бързо от държавата.
— Винаги ще бъдем по-бързи от нея, но не сме и герои от телевизионен сериал. Та операцията току-що започна. Нанесли сме само един удар. Трябва да нанесем още три, преди да можем да очакваме истинска реакция от другата страна. Търпение, Гери.
— Да, така е. — Той не добави, че дори часовите зони не могат да помогнат много в това отношение.
— Има и още нещо.
— Какво е то? — попита Уилс.
— Мисля, че ще е по-добре, ако знаехме какви операции са в ход. Това ще ни позволи да насочваме по-ефикасно вниманието си в търсенето на информация.
— Викат му „разделение на задачите“.
— Това са глупости — реагира ядосан Джак. — Ако сме в един отбор, можем да помогнем. Ако знаеш контекста, неща, между които на пръв поглед няма връзка, изглеждат различно. Тони, тази сграда е построена като едно цяло, нали така? Разделянето й на подотдели, както е в Ленгли, не помага да се свърши работата, или пропускам нещо?
— Разбирам какво имаш предвид, но системата работи по този начин.
— Е, да, знаех си, че ще кажеш така, обаче как, по дяволите, ще разберем какво не е наред в ЦРУ, ако просто само повтаряме това, което те вършат? — настоя Джак.
Няма готов отговор, който би задоволил питащия, каза си Уилс. Просто няма такъв, а това момче навлиза много бързо в работата. Какво ли е научил в Белия дом? Съвсем ясно е, че е задавал много въпроси и явно е слушал внимателно всички отговори. Освен това е разсъждавал по тях.
— Не ми е приятно да го казвам, Джак, но аз съм само твой инструктор, а не Големият бос в това предприятие.
— Да, знам. Съжалявам. Мисля, че съм придобил навика на баща си да прави така, че нещата наистина да стават, или поне на мен така ми се е струвало навремето. За него едва ли е било така, поне не през цялото време. Може би нетърпението е семейна черта. — Още повече, че майка му беше хирург, който нареждаше нещата според собствените си разбирания, основното от които беше мотото „Сега е моментът“. Трудно е да проявяваш някаква решителност, седнал зад компютъра. Вероятно баща му е трябвало да научи урока си във време, когато Америка е трябвало да живее под оръдейния прицел на наистина сериозен противник. Тези терористи можеха да я ужилят, но не бяха в състояние да нанесат сериозни структурни щети на Америка, въпреки че някога в Денвър беше направен такъв опит. Те приличаха повече на рояк насекоми, отколкото на прилепи кръвопийци…
Обаче комарите можеха да причиняват и жълта треска.
Далеч на юг от Мюнхен, в пристанището на Пирея товарен кран свали от кораба един контейнер и го постави във фургона на голям товарен камион. Веднага след това камионът марка „Волво“ потегли, напусна пристанището, подмина Атина и се насочи на север към планините на Гърция. В документа за превоз се посочваше, че пътува за Виена — едно продължително пътуване без почивка, по добри пътища, за да достави пратка кафе от Колумбия. Митничарите в пристанището не направиха проверка на съдържанието на контейнера, тъй като всички документи бяха в ред и стоката беше преминала безпрепятствено през скенера. Вече имаше събрани хора, които да се заемат с част от товара, която нямаше да се смесва с гореща вода и сметана. Нужни бяха доста мъже, за да разпределят един тон кокаин в пакетчета по една доза, но те разполагаха с придобит наскоро едноетажен склад, където да свършат тази работа. След това всеки поотделно щеше да поеме с колата си във всички посоки на Европа, възползвайки се от липсата на вътрешни граници на континента след създаването на Европейския съюз. С тази пратка беше спазена уговорката с бизнес партньора и ползата от това щеше да намери своя паричен израз. Целият процес се извършваше нощем, когато нищо не подозиращите европейци спяха спокойно, включително и тези, които щяха да се възползват от незаконния товар, веднага след като срещнеха неговия пласьор на улицата.