— Имаш ли паспорт? — попита Гренджър, веднага щом младежът седна.
— Ами да. Защо? — заинтересува се Райън.
— Заминаваш за Австрия. Самолетът ти излита довечера от летище „Дълес“. Ето ти билета. — Директорът на операциите му го подхвърли през бюрото.
— Защо?
— Имаш запазена стая в хотел „Империал“. Там ще се свържеш с Доминик и Брайън Карузо, за да им помагаш в разузнаването. Можеш да използваш редовната си сметка за електронна поща, а твоят лаптоп ще бъде снабден с нужната технология за кодиране.
„Това пък какво е, по дяволите?“ — запита се Джак.
— Извинете, господин Гренджър, може ли да се върнем малко по-назад? Какво точно става тук?
— Един-два пъти баща ти зададе същия въпрос — рече Гренджър с усмивка, която би разтопила бучка лед в чаша с вода. — Гери е на мнение, че близнаците се нуждаят от помощ в разузнавателната част и ти си определен да им я осигуриш. Ще им бъдеш нещо като консултант в оперативната работа. Това не означава, че ще вършиш някакви конкретни неща. Просто ще следиш разузнавателните сведения чрез виртуалния кабинет. Вече успя да свършиш доста добра работа в това отношение. Имаш добър нюх за такива неща в мрежата — далеч по-добър от този на Доминик и Брайън. Участието ти в операцията може да се окаже полезно. По тази причина те изпращаме там. Можеш да се откажеш, но на твое място аз бих се съгласил. Е?
— Кога излита самолетът?
— Написано е в билета ти.
Джак кимна.
— Мамка му, трябва да побързам.
— Ами побързай. Чака те кола, която ще те закара до летището. Тръгвай.
— Да, сър — отвърна Джак и се изправи. Това, че имаше на разположение кола, беше добре. Не му се искаше да оставя своя „Хамър“ на паркинга на летище „Дълес“. Крадците много харесваха такива коли. — О, щях да забравя, кой е оторизиран да знае за мен?
— Рик Бел ще каже на Уилс. Друг никой, повтарям, никой, ясен ли съм?
— Разбрано, сър. Е, аз тръгвам. — Той погледна в плика със самолетния билет и видя вътре черна кредитна карта на „Америкън Експрес“. Е, поне пътуването щеше да бъде за сметка на фирмата. „Колко ли такива карти има в разните чекмеджета на Колежа?“ — запита се Джак. Засега и тази му беше напълно достатъчна.
— Какво е това? — взря се Доминик в компютъра си. — Алдо, утре сутринта ни идва компания!
— Кой? — попита Брайън.
— Не се казва. Уведомяват ни само, че не трябва да предприемаме никакви действия, докато той не се свърже с нас.
— Господи, кого ли според теб ще ни изпратят? Сигурно ще е някой смотаняк. Не сме виновни, че последният обект сам ни се набута в ръцете. Защо трябваше да се мотаем повече?
— Държавните мъже са такива. Ако си прекалено ефикасен, започват да се плашат — рече Доминик. — Какво ще кажеш за една вечеря, брат ми?
— Бива, тъкмо ще проверим как правят тук телешкото по милански. Дали имат свестни вина?
— Има само един начин да разберем. — Доминик извади една вратовръзка от куфара си. Обстановката в ресторанта на хотела беше също толкова официална, колкото тази в предишния дом на чичо им Джак.
Глава двадесет и първа
ТРАМВАЙ ЖЕЛАНИЕ
За Джак това беше ново преживяване в две отношения. Не беше ходил в Австрия и определено не беше участвал в шпионска операция с екип за убиване. Идеята да се отнеме животът на хора, които обичаха да убиват американци, изглеждаше доста добра зад бюрото в Западен Одентън, щата Мериланд, но на място 3А на „Ербъс“–330, на десет хиляди метра височина над Атлантическия океан тя изведнъж му се стори твърде рисковано начинание. Гренджър му беше казал, че всъщност няма да прави нищо, и това устройваше Джак. Все още знаеше как се стреля с пистолет — редовно ходеше да се упражнява на стрелбището на Службата за охрана в центъра на окръг Колумбия, а понякога и в това на тяхната академия в Белтсвил, Мериланд, когато се случеше Майк Бренън да е там. Обаче Брайън и Доминик не стреляха по хората. Не и според сведенията на МИ–5, които идваха в компютъра му. Сърдечен удар — как, по дяволите, можеше да се имитира подобно нещо, и то толкова убедително, че да се заблуди един патолог? Трябваше да ги попита за това. Явно имаше право да знае.
Храната определено беше по-добра от средното ниво в авиокомпаниите, а дори и една авиокомпания не може да развали качеството на алкохола, докато той е все още в бутилката. След като пийна достатъчно, сънят дойде сравнително лесно. Седалката в салона на първа класа беше от старите, а не от новите с безброй подвижни части, никоя от които не ги правеше по-удобни. Обикновено половината от пътниците гледаха филми през цялата нощ. Всеки си има свой метод за преодоляване на стреса от пътуването, както обичаше да казва баща му. Този на Джак беше да си отспи.