Виенският шницел беше превъзходен, както и местните вина.
— Който е направил това, трябва да поговори с дядо — рече Доминик след последния залък. — Може и да научи стария на някои неща.
— Вероятно е италианец, братко, или нещо подобно. — Брайън допи чашата си с великолепно местно бяло вино, което келнерът им беше препоръчал. Петнадесет секунди по-късно той забеляза това и отново я напълни, преди да изчезне. — Тукашната кухня слага тази на щата Мериланд в малкия си джоб.
— С малко късмет може би никога повече няма да се наложи да ядеш онези боклуци.
— Сигурно, ако продължим да работим тази работа — отвърна не особено убеден Алдо. Бяха сами в едно странично сепаре. — И така, какво знаем за новия обект?
— Вероятно е куриер. Държи съобщенията в главата си… тези, които не ги изпращат по интернет. Би било полезно да можем да разберем какво има в главата му, но нашата задача не е такава. Имаме физическото му описание, но този път нямаме снимка. Малко е обезпокоително. Не ми изглежда да е много важен. Това също ме безпокои.
— Да, разбирам. Ще трябва да си е навлякъл гнева на някои от шефовете си. Лош късмет. — Брайън вече нямаше проблеми със съвестта, но все пак му се искаше човекът, когото трябваше да ликвидира, да стои по-високо в йерархичната стълбица. Липсата на снимка за разпознаване наистина беше обезпокоителна. Не искаше да убива човек, когото не трябва.
— Е, вероятно не е попаднал в черния списък, само защото е пял прекалено високо в църква.
— Нито пък е племенник на папата — добави Брайън. — Знам какво имаш предвид. — Той погледна часовника си. — Време е за лягане. Трябва да видим кой ще дойде утре. Как ще го разпознаем?
— В съобщението се казва, че той ще ни се обади. Може би също ще се настани тук.
— Не ти ли се струва, че в Колежа имат малко странни представи за сигурност?
— Е, да, не е като във филмите — рече Доминик и тихо се засмя. Махна на келнера за сметката. Прескочиха десерта. В място като това подобно нещо би могло да бъде направо смъртоносно. Пет минути по-късно бяха в леглата.
— Мислиш ли, че си постъпил разумно? — попита Хендли Гренджър по секретния телефон, който и двамата имаха в домовете си.
— Гери, ти ми каза да е някой, който е добър в електронното разузнаване. Кого бих могъл да взема от екипа на Рик? Всички ми казват колко способно е момчето. Тогава нека да му дадем възможност да се докаже в реална обстановка.
— Но той е съвсем нов — протестира Хендли.
— А близнаците не са ли? — запита в отговор Гренджър. „Казах ли ти го. Отсега нататък трябва да ме оставиш сам да решавам какво да правя“, помисли си той. — Гери, той няма да си цапа ръцете, а това може би ще направи от него по-добър аналитик. Свързан е с тях. Познават го. Той ги познава. Ще му имат доверие и ще вярват на това, което им казва, а Тони Уилс твърди, че е най-блестящият млад аналитик, когото е виждал, след като е напуснал Ленгли. Така че е идеален за задачата.
— Прекалено е млад. — Обаче Хендли разбираше, че този път губи в спора.
— Че кой не е, Гери? Ако разполагахме с опитни хора за тази работа, те сигурно щяха да бъдат на заплата при нас.
— Ако тази работа се разчуе…
— Тогава с мен е свършено. Знам. Ще ме оставиш ли сега да погледам малко телевизия?
— Ще се видим утре — рече Хендли.
— Лека нощ, приятелю.
Кинкаджу сърфираше в мрежата. Разговаряше с някоя си Елза К69, която каза, че е на двадесет и три години, висока 160 сантиметра и тежка петдесет и четири килограма. Мерките й бяха прилични, но не и изключителни. Кестенява коса, сини очи и мръсно, развинтено въображение. Беше и добра машинописка. Обаче в действителност, въпреки че Фаад нямаше как да разбере, това беше петдесетгодишен мъж, полупиян и доста самотен. Разговаряха на английски. „Момичето“ отсреща каза, че е секретарка в Лондон. Това беше град, който австрийският счетоводител познаваше добре.
„Тя“ беше достатъчно реална за Фаад, който скоро потъна в перверзни фантазии. Не беше същото като да имаш работа с истинска жена, но Фаад се пазеше да не се отдава на тази си страст в Европа. Никога не се знае дали жената, която си наел, няма да се окаже от Мосад и с удоволствие да ти го отреже, вместо да го поеме. Той не се страхуваше много от смъртта, но като повечето мъже се плашеше от болката. Фантазиите му продължиха около половин час, от който остана достатъчно задоволен, за да си запише адреса й в случай че „тя“ се появеше отново. Не знаеше, че тиролският счетоводител записа своя в списъка на приятелчетата си в мрежата, преди да си легне в студеното, самотно легло.