Когато Джак се събуди, щорите на прозорците бяха вдигнати и през тях на девет хиляди метра по-надолу се виждаха планини, оцветени в пурпурно и сиво. Часовникът му показваше, че е прекарал в самолета осем часа, от които шест в сън. Не беше зле. Имаше леко главоболие от виното, но благодарение на сутрешното кафе и кроасаните успя да се съвземе достатъчно, докато самолетът се насочи за кацане.
Летището не беше голямо, като се има предвид, че беше главната врата за влизане в една суверенна държава, но населението на Австрия беше приблизително толкова, колкото това на Ню Йорк, който имаше три летища. Самолетът се приземи леко и капитанът ги приветства с добре дошли в родината му, съобщавайки им, че сега е 9:05 сутринта. Това означаваше, че ще има един ден да се оправи от умората, дължаща се на часовата разлика, и ако имаше късмет, на другия ден трябваше да се почувства по-добре.
Мина лесно през имиграционния контрол — самолетът беше само наполовина пълен, прибра си багажа и излезе навън, за да потърси такси.
— Хотел „Империал“, моля.
— Къде? — попита шофьорът.
— Хотел „Империал“ — повтори Джак.
Шофьорът се замисли за момент.
— А, да, хотел „Империал“, така ли?
— Точно така — увери го Джак-младши и се облегна, за да се наслади на пътуването. Имаше сто евро и предполагаше, че ще бъдат достатъчни, освен ако човекът не беше посещавал нюйоркската таксиджийска школа. Освен това на улицата се виждаха банкомати.
Пътуването продължи половин час поради върховото натоварване на движението в този час на деня. На една-две преки от хотела забеляза магазин на „Ферари“, което беше нещо ново за него. Досега беше виждал такива коли само по телевизията и като всички млади хора се запита какво ли ще е да караш такава.
Персоналът на хотела го приветства като принц и му даде апартамент на четвъртия етаж, чието легло му се видя много примамливо. Веднага поръча закуска и си разопакова багажа. После си спомни защо е тук, вдигна слушалката на телефона и поиска да го свържат със стаята на Доминик Карузо.
— Ало? — Беше Брайън. Доминик беше под позлатения душ.
— Здравей, братовчеде, Джак е — чу той един глас в слушалката.
— Джак кой? Чакай малко, Джак ли?
— Аз съм на горния етаж, момче. Долетях само преди час. Ела горе да поговорим.
— Готово. Дай ми десет минути — рече Брайън и се запъти към банята. — Енцо, няма да повярваш кой е горе.
— Кой? — попита Доминик, докато се бършеше.
— Нека бъде изненада. — Брайън се върна в гостната. Зачете „Интърнешънъл Хералд Трибюн“, но не знаеше дали да се смее, или да повърне.
— Това някакъв майтап ли е — рече тихо Доминик, когато вратата се отвори.
— Питаш ли ме пък аз как се чувствам? — отвърна Джак. — Хайде, влизайте — каза засмян той. — Имам още кафе.
— Тук го правят добре. Виждам, че си открил кроасаните. — Доминик си наля една чаша и си открадна една кифличка. — Защо, по дяволите, те изпратиха?
— Предполагам, че защото и двамата ме познавате — рече Джак, като си намаза с масло един кроасан. — Чуйте какво ще ви кажа. Нека си довърша закуската и можем да излезем да се поразходим, за да ви покажа един магазин на „Ферари“ и да поговорим. Виена хареса ли ви?
— Тук сме само от вчера следобед, Джак — уведоми го Доминик.
— Не знаех. Доколкото разбрах, в Лондон не сте си губили времето.
— Не беше зле — отвърна Брайън. — Ще ти разправим по-късно.
— Добре. — Джак продължи закуската си, а Брайън зачете отново своя „Интърнешънъл Хералд Трибюн“. — У дома още се вълнуват от онази стрелба. На летището трябваше да си сваля обувките. Добре, че чорапите ми бяха чисти. Изглежда, че искат да разберат дали някой спешно ще се опита да напусне града.
— Да, беше много грозна работа — отбеляза Доминик. — Пострадал ли е някой, когото познаваш?
— Не, благодаря на Бога. Дори и татко не знае да е пострадал някой негов познат при толкова много хора, които познава от инвеститорския бранш. А при вас как е, момчета?
— Никой, когото познаваме — рече не съвсем уверен Брайън, надявайки се душата на малкия Дейвид Прентис да не се обиди.