— Това ни е известно. Казаха ни — рече Брайън.
— И как точно се справяте с тези хора?
— С това. — Доминик извади писалката от джоба на сакото си. Сменяш острието, като завърташ върха, и ги убождаш, за предпочитане в задника. Вкарваш им един химикал, който се нарича сукцинилхолин, и това проваля целия ден на човека. Веществото се разгражда в кръвта дори и след смъртта и не може да бъде открито лесно, освен ако не се случи някой гениален патолог, който трябва да извади и голям късмет.
— Парализира ли ги?
— Да. Падат и след това не могат да дишат. Нужни са около тридесет секунди, за да подейства, и след това падат. Изглежда като инфаркт, а и изследванията дават подобни резултати. Идеално е за работата ни.
— Мама му стара — рече Джак. — Вие сте били и в Шарлотсвил, нали?
— Да — намеси се Брайън. — Никак не беше приятно. Едно момченце умря в ръцете ми. Тежка работа.
— Добра стрелба.
— Тях много не ги биваше — рече Доминик. — Не се различаваха кой знае колко от уличните гангстери. Бяха зле обучени. Не си подсигуряваха гърба. Предполагам, че са мислели, че с автоматите в ръцете това не е нужно. Обаче се оказа, че не е така. Имахме и късмет. Брей да му се не види! — рече той, когато стигнаха до магазина на „Ферари“.
— Мама му стара. Много са хубави — съгласи се веднага Джак. Дори Брайън беше впечатлен.
— Това е по-старият модел — обясни им Доминик. — 575 М, дванадесетцилиндров, петстотин коня, шест скорости. Вдига двеста и двадесет мили в час. Обаче най-голямата работа е „Ферари Енцо“. Това си е направо бомба. Шестстотин и шестдесет коня. Дори са я кръстили на мое име. Виждаш ли я, там, в най-далечния ъгъл.
— Колко струва? — попита Джак.
— Около шестстотин хиляди долара. Обаче ако искаш нещо още по-страхотно, ще трябва да се обърнеш направо към „Локхийд“. Колата има отпред два отвора като на реактивните двигатели на изтребителите. Цялата машина изглежда като личното возило на богатия чичо на Люк Скайуокър.
— Доминик продължава да се интересува от коли — рече Джак. Някой частен реактивен самолет сигурно вдигаше повече мили в час, обаче колата беше много лъскава.
— Той по-скоро би преспал с „Ферари“, отколкото с Грейс Кели — изсумтя Брайън. Разбира се, неговите предпочитания бяха малко по-обикновени.
— Абе, хора, можеш да караш една кола по-дълго, отколкото някоя мадама. Обзалагам се, че тази сладурана е много бърза.
— Можеш да си изкараш разрешително за каране на частен самолет — предложи Джак.
Доминик поклати глава.
— А, не. Прекалено опасно е.
— Ама и ти си един кучи син — разсмя се Джак. — В сравнение с това, което вършиш ли?
— Виж какво, момче, свикнал съм с тези неща.
— Щом казваш — рече Джак и поклати глава. По дяволите, тези коли наистина си ги бива. Обаче той харесваше своя „Хамър“, който беше оставил у дома. При сняг можеше да отиде където си поиска, а при сблъсък на пътя винаги щеше да излезе победител. Нищо, че нямаше много спортен вид. Обаче момчето в него можеше да разбере страстта, изписана на лицето на братовчед му. Ако Морийн О’Хара е била родена в кола, тя щеше да прилича на някоя от тези. Червеният цвят щеше да отива на косата й. След десет минути Доминик реши, че достатъчно бяха зяпали, и продължиха нататък.
— И така, знаем всичко за обекта, с изключение на това как изглежда, така ли? — попита Брайън малко по-нататък.
— Точно така — потвърди Джак. — Ама колко пък араби очаквате да има в хотел „Бристол“?
— В Лондон е пълно с тях. Трудността ще е как да разберем кой е обектът ни. Иначе няма да е много мъчно да свършим работата на улицата. Като гледам наоколо, мисля, че много е вероятно да стане така. — Уличното движение не беше толкова натоварено, както в Ню Йорк и в Лондон, но не беше и като в Канзас Сити след мръкване, а да се свърши работата посред бял ден си имаше своите преимущества. — Предполагам, че трябва да наблюдаваме главния вход на хотела, а ако има страничен, и него. Ще провериш ли дали можем да получим повече сведения от Колежа?
Джак погледна часовника си и бързо пресметна наум.
— Започват работа след два часа.
— Тогава провери електронната си поща — каза му Доминик. — Ние ще се помотаем наоколо, за да видим дали няма да попаднем на някой, който прилича на обекта.
— Става. — Те пресякоха улицата и се отправиха към „Империал“. След като се върна в стаята си, Джак се хвърли на леглото и заспа.
В момента нямаше какво друго да прави и Фаад реши да излезе малко на чист въздух. Във Виена имаше много неща за гледане, а той беше видял твърде малко. Облече се добре като бизнесмен и излезе.