Това не се отнасяше за Махмуд Мохамед Фахдил, който трябваше да се върне в хотела си, да включи компютъра и да изпрати имейл за инструкции на Мохамед Хасан ал Дин, който сега беше в Рим.
През това време Доминик също застана пред своя компютър и състави един имейл до Колежа, за да им каже какво беше станало днес и да поиска инструкции за следващата задача.
Глава двадесет и втора
ИСПАНСКОТО СТЪЛБИЩЕ
— Ти се майтапиш — каза веднага Джак.
— Бог ме дари с тъп противник — отвърна Брайън. — Това е молитва, на която ни научиха в школата. Лошото е, че рано или късно започват да нахитряват.
— Също като мошениците — съгласи се Доминик. — Проблемът с прилагането на закона е, че обикновено залавяме тъпите. Дори рядко чуваме нещо за умните. Точно затова мина толкова време, преди да се справим с мафията, а пък те не са чак толкова умни. Но, разбира се, това е дарвинов процес и ние трябва да го улесняваме по един или друг начин.
— Някакви новини от дома? — попита Брайън. — Погледни колко е часът. Трябва да изчакаме поне още час, за да дойдат на работа. Значи онзи наистина беше премазан от трамвая?
Брайън кимна.
— Падна и беше премазан като някой помияр на пътя. Хубавото е, че по този начин беше прикрита истинската причина. „Лош късмет, господин Боклук!“
До болницата „Света Елисавета“ на „Инвалиденщрасе“, където линейката откара останките от тялото, нямаше и миля. Бяха се обадили предварително, затова там не бяха изненадани от трите пластмасови торби. Оставиха ги на масата на патолога. Нямаше никакъв смисъл да се прибягва до обичайната процедура, защото причината за смъртта беше толкова очевидна, че подобно нещо би приличало повече на черен хумор. Единствената трудност беше да се вземе кръв за токсичните изследвания Тялото беше така нарязано, че тя почти не беше останала. Обаче във вътрешните органи, главно в далака и мозъка имаше достатъчно за изтегляне със спринцовка, след което пробата щеше да бъде изпратена в лабораторията и там щяха да направят тест за наркотици или алкохол. Единственото друго нещо, което трябваше да се провери при огледа на починалия, беше дали има увреден крак, но след преминаването на трамвая през тялото дори пукнато коляно беше трудно за откриване. Вече знаеха името и самоличността му от портфейла и полицията проверяваше местните хотели, за да види дали там беше останал паспортът му, за да бъде уведомено съответното посолство. И двама му крака бяха напълно премазани за по-малко от три секунди. Единственото изненадващо нещо беше, че лицето му беше спокойно. Човек би очаквал широко отворени очи и гримаса от болка при смъртта, но патологът знаеше, че дори при причинената от травми смърт нямаше твърдо заковани правила. Нямаше смисъл от пълно изследване. Ако беше застрелян, може би щяха да намерят рана от куршум, но нямаше причина да подозират подобно нещо. Полицията вече беше разговаряла със седемнадесет очевидци, които се намираха на трийсетина метра от мястото. В крайна сметка заключението на патолога можеше спокойно да бъде един подписан формуляр, който да играе ролята на официален документ.
— Господи — възкликна Гренджър. — Как, по дяволите, са уредили това? — После вдигна телефона. — Гери? Слез долу. С номер три е приключено. Трябва да видиш този доклад. — След като остави слушалката, той изрази гласно мисълта си: — А сега къде да ги изпратим?
Това бе решено на друг етаж. Тони Уилс прехвърляше в компютъра си цялата електронна поща на Райън и най-горното съобщение от нея го впечатли с краткостта си. След това вдигна телефона, за да се обади на Рик Бел.
На Макс Вебер му беше най-трудно. Мина половин час преди да се съвземе от шока и да осъзнае какво беше станало. Започна да повръща. Пред очите му отново и отново се явяваше падналото тяло и пак чуваше ужасното тум-тум, когато трамваят му премина през него. Каза си, че вината не е негова. Този глупак, този идиот беше паднал точно пред него, както би направил някой пиян, само дето беше твърде рано за когото и да било да изпие толкова много бири. Беше имал инциденти и преди, повечето бяха сблъсъци с броните на коли, завивали рязко пред него. Но никога не беше виждал и не беше чувал за фатален инцидент с трамвай. Беше убил човек. Той, Макс Вебер, беше отнел живот. През следващите два часа всяка минута си повтаряше, че вината не е негова. Началникът му го освободи от работа за останалата част от деня и той си тръгна за дома със своето ауди. На една пряка от къщи се спря в една бирария, защото днес не искаше да пие сам.