— С малко име Мохамед? — зачуди се Доминик.
— Може да е конспиративното му име, Енцо — отвърна Джак, елиминирайки довода на Доминик. — Той сигурно има мобилен телефон, но Махмуд — онзи, който видя колегата му да загива тази сутрин, вероятно го знае. — Джак замълча за момент. — Питам се защо просто не му се е обадил? Хм. Вярно е, че италианската полиция ни праща сведения, получени от електронното си разузнаване Може би следят телефонните разговори и нашият приятел е предпазлив…
— В това има логика, обаче защо… праща съобщения по мрежата?
— Мисли, че така е по-безопасно. АНС успя да пробие много системи за кодиране, използвани от частни лица. Търговците не го знаят, обаче хората от Форт Мийд ги бива много в тези работи. След като веднъж пробият кода, той си остава пробит, а другият изобщо не знае за това. — Всъщност нямаше представа за истинската причина. Програмистите можеха и често пъти биваха убеждавани да вкарват възможности за декодиране или от патриотични чувства, или за пари, а често и по двете причини. 56MoHa използваше една от най-скъпите подобни програми и в упътванията към нея се заявяваше, че никой не би могъл да я пробие, защото тя е индивидуален алгоритъм. Разбира се, не се обясняваше какво означава това, а се казваше само, че кодиращият процес е от 256 байта, а голямото число би трябвало да впечатлява хората. В указанията не се казваше също, че инженерът на софтуера, който я беше създал, някога беше работил във Форт Мийд, поради което и беше нает. Той беше човек, който помнеше, че е положил клетва, а освен това един милион долара, освободени от данъци, бяха страшно много пари. Бяха му помогнали да си купи къща на хълмовете на окръг Марин, така че недвижимите имоти в Калифорния дори и сега служеха на интересите на Съединените американски щати.
— Значи можем да четем електронната им поща, така ли? — попита Доминик.
— Някои неща от нея — потвърди Джак. — Колежът получава по електронен път повечето от съобщенията, до които АНС има достъп във Форт Мийд, а когато те ги препращат на ЦРУ за анализи, ние засичаме и тях. Не е толкова сложно, колкото изглежда на пръв поглед.
След секунди обаче Доминик ясно си представи какво означава това.
— Мамка му… — прошепна той, загледан в тавана на апартамента на Джак. — Нищо чудно, че… — Той замълча. — Алдо, спираме с бирите Заминаваме за Рим.
Брайън кимна.
— В колата ви има ли място за трети човек? — попита Джак.
— Страхувам се, че не, Младши. Не и в „Порше“ 911.
— Е, добре. Аз ще хвана самолета за Рим. — Джак отиде при телефона и се обади на рецепцията. След десет минути вече имаше запазено място за полет 737 на „Алиталия“ до международното летище „Леонардо да Винчи“, който тръгваше след час и половина. Помисли дали да не си смени чорапите. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, това беше да си събува обувките на някое летище. За няколко минути си събра багажа и излезе, спирайки само на минаване да благодари на администратора. Едно такси мерцедес го изведе бързо извън града.
Доминик и Брайън почти не бяха разопаковали багажа си и след десет минути бяха готови за тръгване. Доминик се обади на прислужника, докато Брайън отиде при будката за списания и си купи карти за пътя от юг на запад, облечени в пластмасови калъфи. Грозното синьо порше вече беше пристигнало пред хотела и той отиде при него точно в момента, когато портиерът успя да набута нещата им в миниатюрния му багажник. След две минути вече се беше навел над картите, търсейки най-бързия път за излизане на южния аутобан.
Джак се качи на боинга, след като още веднъж изтърпя унижението, което сега важеше за всички пътнически полети. Това го накара да си спомни с носталгия за президентския „Боинг“, макар че си припомни също, че забележително бързо беше свикнал с удобствата и вниманието, само за да научи по-късно какво трябва да изтърпяват обикновените хора. Това му беше подействало като удар в тухлена стена. За момента трябваше да се безпокои само за настаняването си в хотела. Към седалката му в салона на първа класа имаше платен телефон. Той прекара черната си кредитна карта през пластмасовата слушалка и направи първия си опит да завладее европейските телефони. Кой хотел? Защо пък да не е „Екселсиор“? При втория си опит успя да се свърже с рецепцията и научи, че имат няколко стаи на разположение. Поиска да му запазят малък апартамент и много доволен от себе си, си взе чаша бяло вино от Тоскана от любезната стюардеса. Беше научил, че напрегнатият живот може и да е хубав, ако знаеш каква трябва да бъде следващата ти стъпка, а за момента той беше с една стъпка напред пред бъдещето.