Германските строители на магистрали са научили австрийците на всичко, което са знаели, помисли си Доминик. Или пък по-умните от тях бяха чели същата книга. При всички случаи пътят не приличаше на бетонните ленти, които пресичаха Америка, като се изключи това, че пътните знаци бяха толкова различни, че бяха направо неразбираеми, главно защото на тях се изписваха само имената на градовете, а и те бяха чужди. Брайън предполагаше, че черната цифра върху бял фон, ограден с червен кръг, означава ограничение на скоростта, но тя беше в километри, три от които бяха равни на две мили, като оставаше и място за паркиране. Австрийските ограничения за скорост не бяха така щедри както германските. Може би нямаха достатъчно доктори, които да се справят с пострадалите, но дори и по издигащите се все по-високо хълмове завоите бяха добре направени, с достатъчно място за реагиране, ако някой се обърка кое е ляво и кое дясно. Поршето имаше устройство за контрол на скоростта и той натисна пет пъти съответния бутон за посочената разрешена скорост, само за да установи с радост, че се движи още по-бързо. Не беше сигурен дали тук неговата карта на агент от ФБР можеше да го отърве от глоба, както това ставаше в Съединените щати.
— Колко остава, Алдо? — попита той навигатора си, седнал в седалката на смъртта.
— Малко повече от хиляда километра от мястото, където се намираме сега. Кажи-речи, десет часа.
— По дяволите, та това е време само за загрявка. След около два часа трябва да заредим. Какви пари имаш у теб?
— Седемстотин долара от тези за игра на „Монополи“. Да благодарим на Бога, че вървят в Италия, защото със старите италиански лири ще откачиш от правене на сметки. Пътят не е много натоварен — рече Брайън.
— Не, и е добре поддържан — съгласи се Доминик. — Картите хубави ли са?
— За пътя до там, да. В Италия ще трябва да купим една за Рим.
— Добре, не вярвам да е много трудно. — Доминик благодари на милостивия Бог, че имаше брат, който можеше да разчита карти. — Когато спрем за зареждане с бензин, можем да хапнем нещо.
— Става, брат ми. — Брайън погледна напред и видя в далечината приближаващи се планини. Не можеше да каже на какво разстояние се намират, но сигурно видът им е бил твърде обезкуражаващ, когато тук хората са се придвижвали на коне. Сигурно са били много по-търпеливи от съвременния човек или просто не им е пукало толкова. Засега седалката му беше удобна, а и брат му не караше съвсем като луд.
Оказа се, че италианците освен че правят добри състезателни коли, са и добри пилоти. Самолетът буквално целуна пистата и се приземи най-неусетно. Джак беше летял твърде много и това не го изнервяше така, както някога баща му, но като повечето хора се чувстваше по-сигурен, когато вървеше или пътуваше по нещо, което можеше да се види и пипне. Тук също имаше таксита мерцедеси, а шофьорът говореше сносен английски и знаеше пътя до хотела.
Магистралите по света много си приличаха и за момент Джак се запита къде, по дяволите, се намира. Земята около летището, изглежда, се използваше за земеделие, но върховете на покривите бяха различни от тези у дома. Явно тук не валеше много сняг, защото бяха плоски. Беше късна пролет и беше достатъчно топло, за да се ходи по къси ръкави, но в никакъв случай не беше неприятно. Веднъж беше идвал в Италия заедно с баща си по официален повод — спомни си, че беше някаква икономическа среща, обаче през цялото време го бяха разкарвали с кола на посолството. Беше забавно да се прави на принц, но така не можеше да се научи да се оправя в чуждо място и всичко, което беше останало в паметта му, бяха места, които му бяха показали. Нямаше никаква представа как се беше озовал там. Това беше градът на Цезар и на много други прочути хора, които историята помнеше заради добрите или лошите им дела. Повечето за лоши, защото историята си беше такава. Припомни си, че и той е в града по такава работа. Добре че не беше този, който да решава кое е добро и кое лошо на този свят, а просто човек, който помага с каквото може на страната си, и вземането на подобни решения не падаше изцяло върху плещите му. Като президент в продължение на четири години баща му трябваше да взема тъкмо такива решения и това едва ли му е било забавно въпреки всичката власт, която имаше тогава. Колкото по-голяма беше властта, толкова по-голяма беше и отговорността, която човек трябва да носи. Джак се успокояваше с мисълта, че просто трябваше да върши неща, които други хора бяха счели за необходими. Сети се също, че винаги можеше да каже „не“ и макар вероятно от това да имаше последици, те не можеха да бъдат чак толкова сериозни. Не чак толкова, колкото нещата, които той и братовчедите му вършеха сега.