„Виа Виторио Венето“ имаше по-скоро делови, отколкото туристически вид. Дърветата от двете й страни изглеждаха малко умърлушени. Изненадващо се оказа, че хотелът изобщо не е висок. Нямаше и богато украсен вход. Джак плати на шофьора на таксито и влезе вътре, следван от портиера с багажа му. Вътрешността беше богато украсена с дърворезба, а персоналът най-любезен. Може би това беше някаква олимпийска дисциплина, в която се състезаваха всички европейци. Все пак се намери някой, който да го отведе до стаята му. Вътре имаше климатична инсталация и прохладният въздух в апартамента беше наистина приятна изненада.
— Извинявай, как ти е името? — попита той прислужника.
— Стефано — отвърна човекът.
— Знаеш ли тук да има някой на име Хоукинс… Найджъл Хоукинс?
— Англичанинът ли? Да, той е през три врати от вашата вдясно, надолу по коридора. Приятел ли ви е?
— Приятел е на брат ми. Моля те, не му казвай нищо. Може би ще мога да го изненадам — рече Джак и му подаде банкнота от двадесет евро.
— Разбира се, господине.
— Много добре. Благодаря.
— Моля — отвърна Стефано и се отправи обратно към фоайето.
От професионална гледна точка това не беше много умно, помисли си Джак, но ако нямаха снимка на птичката, трябваше да добият някаква представа как изглежда. Като свърши това, той вдигна телефона и се опита да набере един номер.
— Имате обаждане — започна тихо да нарежда мобилният телефон на Брайън. Повтори три пъти, преди да го извади от джоба на сакото си.
— Да. — Кой ли пък може да го търси?, запита се той.
— Алдо, Джак е. Аз съм в хотела… хотел „Екселсиор“. Искате ли да се опитам да ви запазя стаи? Тук е много хубаво. Мисля, че ще ви хареса.
— Почакай малко. — Той остави телефона в скута си. — Няма да повярваш къде се е настанил Джак. — Не беше нужно да назовава къде.
— Ти се шегуваш — отвърна Доминик.
— Не. Пита дали искаме да ни направи резервации. Какво да му кажа?
— По дяволите… — Доминик мислеше трескаво. — Ами нали той е подкреплението ни в разузнаването?
— Това ми се струва съвсем очевидно, но щом ти казваш… — той отново взе телефона. — Джак, действай, приятел.
— Страхотно. Ще го уредя. Ако не ви се обадя, за да ви кажа, че не става, идвайте направо тук.
— Разбрано, Джак. Довиждане.
— Довиждане — чу в отговор Брайън и изключи телефона. — Да ти кажа право, Енцо, това не ми се струва твърде умно.
— Той е там на място и сам има очи, за да прецени. Можем винаги да се откажем, ако се налага.
— Предполагам, че е така. Картата сочи, че след пет мили ще навлезеш в тунел. — Часовникът на таблото показваше 4:05. Движеха се добре, но се насочваха право срещу планината, точно покрай град Бадгещайн. За да преминат идващата височина, им трябваше или тунел, или пък… едно голямо стадо кози.
Джак включи компютъра си. Отне му десет минути, за да разбере как действа телефонната система, но накрая се включи в мрежата и установи, че електронната му поща е пълна със съобщения за него. Имаше поздравления от Гренджър за изпълнението на задачата във Виена, въпреки че самият той не беше допринесъл с нищо за това. След тях имаше оценка от Бел и Уилс за 56MoHa, но в по-голямата си част тя беше разочароваща. Петдесет и шест беше оперативният ръководител на лошите момчета. Той или вършеше сам нещата, или ги планираше, и едно от тези, които вероятно беше свършил или планирал, беше станало причина за смъртта на много хора в четири търговски центъра у дома, така че копелето трябваше да се изправи пред Бога. Обаче не се казваше конкретно какво е извършил, каква е подготовката му, какви са способностите му и дали носи оръжие, а всичката тази информация му беше нужна. След като прочете дешифрираните имейли, той отново ги кодира и ги запамети в папката „Действие“, за да ги обсъди с Брайън и Доминик.
Тунелът малко напомняше видеоигра. Продължаваше безкрайно, въпреки че вътре колите не се превърнаха в голямо огнено кълбо, както се беше случило преди няколко години в тунела „Мон Блан“ между Франция и Швейцария. След един промеждутък от време, който им се стори безкраен, те излязоха от другата страна. Оттук следваше спускане.
— Наближаваме бензиностанция — докладва Брайън. Имаше знак, че тя се намира на половин миля пред тях, а резервоарът на поршето се нуждаеше от бензин.
— Разбрах. Мога да се поразтъпча и да пусна една вода. — За американските стандарти бензиностанцията беше много чиста, а храната различна, без „Бургър Кинг“ и „Рой Роджърс“, каквито човек очаква във Вирджиния. Обаче всичко с крановете в мъжката тоалетна беше наред, а бензинът се продаваше на литър, затова не можаха да разберат веднага каква е цената, докато Доминик не я сметна наум.