— Господи, ама тук бензинът излиза твърде солено!
— Нали плащаш с карта на Компанията — успокои го Брайън и взе два пакета с бисквити. — Да продължаваме, Енцо, Италия ни очаква.
— Прав си. — Шестцилиндровият двигател отново заработи и те пак излязоха на пътя.
— Добре е човек да се попротегне — каза Доминик, когато премина на най-високата предавка.
— Да, това помага — съгласи се Брайън. — Остават ни около четиристотин мили, ако сметките ми са верни.
— Та това си е просто разходка в парка. Остават ни някакви си около шест часа, ако движението не е много натоварено. — Той оправи тъмните си очила и малко поразкърши плещи. — Да бъдем в един и същи хотел с обекта, мамка му!
— Аз също си го мислех. Ама той не знае нищо за нас и може би дори не знае, че го преследват. Помисли: два инфаркта, един пред свидетел, пътна катастрофа също със свидетел, който той познава. Доста лош късмет, но нищо не говори за наличието на враждебни действия, нали така?
— На негово място щях да се поизнервя — изрази гласно мисълта си Доминик.
— Той вероятно е. Ако ни види в хотела, за него ние просто сме още двама неверници. Ако не му се набиваме често в очи, едва ли ще ни обърне някакво внимание. Няма правило, което да казва, че нещата непременно трябва да бъдат трудни, Енцо.
— Надявам се да си прав, Алдо. Онази работа в търговския център си беше достатъчно страшна, за да ми държи влага известно време.
— Съгласен съм с теб, брат ми.
Това не беше най-високата част на Алпите. Тази се простираше на север и на запад, въпреки че би се отразила зле на краката им, ако вървяха пеш, както са правили римските легиони, мислейки си, че техните павирани пътища са божия благодат. Вероятно е било по-добре, отколкото да газят в калта, но не чак толкова, особено след като са мъкнели на гръб торба, толкова тежка, колкото тази, която неговите морски пехотинци мъкнеха в Афганистан. Легионерите са били корави хора за времето си и може би не са се различавали много от днешните момчета в камуфлажни униформи.
Обаче някога са имали по-директен подход за справяне с лошите момчета. Убивали са семействата им, техните приятели, съседите им и дори кучетата им, а което е по-важно, изобщо не са го криели. Това не бе съвсем практично в ерата на Си Ен Ен, а и в интерес на истината трябва да се каже, че много малко морски пехотинци биха участвали доброволно в масови кланета. Ликвидирането на противниците един по един беше за предпочитане, стига да си сигурен, че не убиваш невинни граждани. С подобни мръсотии се занимаваше противниковата страна. Това, че не можеха да излязат открито на бойното поле и да се изправят един срещу друг като мъже, беше наистина достойно за съжаление, но освен че бяха вероломни, терористите бяха и практични. Нямаше смисъл да водят военни действия, в които не само щяха да загубят, но и ще бъдат изклани като овце в кошара. Обаче ако бяха истински мъже, щяха да укрепят своите въоръжени сили, щяха да ги обучат и въоръжат и тогава щяха да ги хвърлят срещу врага, а нямаше да се промъкват незабелязано като плъхове и да хапят децата в люлките им. Дори във войната има правила, защото има неща по-лоши от нея, неща, които са забранени за мъжете в униформа. Не трябва да вредиш преднамерено на тези, които не участват в сраженията, и трябва да избягваш да го правиш по случайност. Сега морските пехотинци отделяха много време, пари и усилия, за да се научат да се сражават в градски условия, и най-трудното бе да избягват убиването на цивилни, на жени с деца в колички, дори и когато знаеха, че някои от тези жени имат оръжия, скрити до малкия Джони, и много от тях биха искали да видят гърба на някой морски пехотинец на два-три метра пред себе си, за да бъдат сигурни, че куршумите им ще го поразят. Играта по правилата също имаше граници. Но за Брайън това вече беше минало. Не, сега с брат му я играеха по правилата на врага и докато той не си дадеше сметка за това, тя щеше да бъде печеливша. Живота на колко ли хора бяха спасили с премахването на един банкер, на вербовчик и на куриер? Проблемът беше, че това никога нямаше да се разбере. Това беше комплексна теория, приложена към реалния живот, и предварително се знаеше, че подобно нещо е невъзможно. Не биха могли да знаят и живота на колко хора биха спасили и каква добрина щяха да направят, когато ликвидират онова копеле 56MoHa. Обаче това не означаваше, че няма да има реална полза, както в случая, когато брат му беше видял сметката на онзи в Алабама. Те вършеха Божие дело, въпреки че Бог не броеше добрите им дела като някой счетоводител. Все едно, че орем Божията нива, помисли си Брайън.