Караха с включени светлини — правило в Италия, за чието спазване се грижеше пътната полиция, която не беше от най-снизходителните. Движеха се с постоянна скорост от 150 километра в час, малко повече от деветдесет мили в час, а на поршето това му допадаше. Според Доминик разходът на гориво беше някъде около 15–16 литра на 100 километра. Сметките в километри и литри, сравнени с мили и галони, му идваха малко в повече, тъй като вниманието му беше съсредоточено най-вече върху пътя. При Болоня преминаха на магистрала А1 и продължиха към Флоренция — града, от който произхождаше фамилията Карузо. Добре построен, пътят се врязваше в планините на югозапад.
Беше им много трудно да подминат Флоренция. Брайън знаеше един хубав ресторант близо до Понте Векио, чийто собственик беше негов далечен братовчед, където виното беше великолепно, а храната достойна за крал, обаче до Рим им оставаха само още два часа. Тогава беше пътувал до там с влак, облечен със зелената си униформена риза и препасан с колана „Сам Браун“, за да си личи какъв е. Оказа се, че като всички цивилизовани хора по света италианците също харесват морските пехотинци. Никак не му се искаше да се качи обратно на влака за Рим и оттам на кораба, но не разполагаше с времето си.
И сега беше същото. С напредването на юг се показаха още планини, но на някои табели вече можеше да се прочете Рим и това беше добре.
Джак яде в ресторанта на „Екселсиор“ и кухнята напълно оправда очакванията му, а персоналът се отнасяше с него като с блудния син на семейството, завърнал се след дълго отсъствие у дома. Единственото му оплакване беше, че почти всички пушеха. Сигурно в Италия не бяха наясно с опасните последици от тютюнопушенето. Докато растеше, беше чул всичко по въпроса от майка си, чиито обяснения често пъти бяха предназначени повече за баща му, който от край време се мъчеше веднъж завинаги да се откаже от този навик, но така и не успя напълно. Наслаждаваше се на вечерята. Само салатата беше обикновена. Дори италианците не можеха да променят кой знае колко вкуса на марулята, въпреки че гарнитурите около нея бяха великолепни. Беше седнал на маса в един ъгъл, за да може да наблюдава помещението. Останалите посетители изглеждаха също толкова обикновено, както и самият той. Всички бяха добре облечени. В упътването за гости в стаята му не се споменаваше, че вратовръзката е задължителна, но той просто реши да си сложи една, защото Италия беше самият център на модата. Надяваше се, докато е тук, да се сдобие с костюм, ако му останеше време. В ресторанта имаше към тридесет-четиридесет души. Джак отписа тези, които бяха със съпругите си. Търсеше някой, който беше на около тридесет години, вечеряше сам и се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс. Според Джак възможностите за това бяха три. Реши да гледа за хора, които нямат вид на етнически араби и това насочи вниманието му към един. А сега какво трябваше да направи? Изобщо трябваше ли да прави нещо? Едва ли щеше да навреди, освен ако не се представеше за агент от разузнаването.
„Но… защо да рискува? — запита се той. Защо просто не си стои спокойно?“
Казвайки си това, той се отказа да прави каквото и да било, поне мислено. По-добре да открие човека по друг начин.
Рим наистина е чудесен град, каза си Мохамед Хасан ал Дин. От време на време му идваше наум да си вземе някой апартамент под наем или дори къща. Можеше да я наеме дори в еврейския квартал. В тази част на града имаше някои добри ресторанти, в които сервираха ястия, приготвени по еврейските изисквания, където човек можеше смело да си избере от менюто каквото си пожелае. Веднъж беше ходил да гледа един апартамент на площад „Кампо ди Фиори“, но макар цената да беше разумна дори като за турист, идеята да се обвърже с едно постоянно място го изплаши. За неговата работа беше по-добре да е в движение. Враговете не можеха да нападнат нещо, което не знаят къде е. Той и без това беше рискувал достатъчно, като уби онзи евреин Грийнголд. Емирът лично му се накара за това своеволие и го предупреди никога повече да не прави подобно нещо. Ами ако от Мосад бяха успели да се сдобият с негова снимка? Каква би била в такъв случай ползата от него за организацията, беше попитал ядосан Емирът. А този човек беше известен на колегите си с избухливия си нрав. Така че никога вече подобни своеволия. Дори не носеше и ножа у себе си, но го държеше на почетно място сред бръснарските си принадлежности, където от време на време го вадеше и разглеждаше кръвта на евреина по сгъваемото острие.