Засега в Рим той живееше тук. Следващия път, след като се завърнеше от дома, щеше да се настани в друг хотел, може би в онзи близо до фонтана „Треви“, въпреки че този беше по-подходящ за дейността му. А също и заради храната. Италианската кухня беше направо превъзходна според него, много по-богата и разнообразна от тази в родината му. Агнешкото беше хубаво нещо, но не и за всеки ден. А и тук хората не те гледаха като неверник, ако пийнеш глътка вино. Той се запита дали неговият съименник Мохамед съзнателно беше разрешил на правоверните да пият алкохол, получен от мед, или просто не е знаел за съществуването на медовината. Беше я опитал, докато беше в университета в Кеймбридж, и беше стигнал до заключението, че само човек, който иска да се напие на всяка цена, би си налял от нея, камо ли пък да изкара цяла нощ с това питие. Така че и Мохамед не е бил съвсем изряден. Аз също, припомни си терористът. Той полагаше големи усилия заради вярата и затова му беше позволено да кривва по малко от правия път. След като човек трябваше да живее сред плъхове, по-добре да има и мустаци. Келнерът дойде, за да отнесе чиниите, и той реши да прескочи десерта. Трябваше да поддържа фигурата си стройна, ако искаше да продължи да запази прикритието си на английски бизнесмен и да се намъква в модерните костюми. Стана от масата и се отправи към асансьора във фоайето.
Райън си помисли дали да не му удари едно питие на бара преди лягане, но след като размисли, се отказа и излезе от ресторанта. Пред асансьора вече имаше някой, който пръв влезе в него. Очите им се срещнаха за миг, докато Райън се накани да натисне бутона за третия етаж, но видя, че той вече свети. Значи този добре облечен англичанин — на такъв му приличаше — беше на неговия етаж…
„Колко интересно!“
Само след секунди асансьорът спря и вратата се отвори.
„Екселсиор“ не беше висок хотел, но беше много скъп. Коридорът беше доста дълъг и човекът от асансьора се отправи надясно. Райън забави ход, за да го следва от по-голямо разстояние. Онзи наистина подмина неговата врата и продължи да върви една… две… на третата врата спря и се обърна. Погледна към Райън и може би се запита дали не го следят. Обаче Джак се спря, извади ключа си и поглеждайки към мъжа, каза с небрежен тон като непознат на непознат:
— Лека нощ.
— На вас също, сър — отговори онзи на истински университетски английски.
Джак влезе в стаята, мислейки си, че вече беше чувал този акцент… Беше като на английските дипломати, които беше срещал в Белия дом, или при посещенията заедно с баща си в Лондон. Така говореха тези, които бяха родени в аристократична английска къща или възнамеряваха да си купят такава, когато му дойде времето, и които имаха в банката достатъчно лири стерлинги, за да претендират да станат перове на кралството. Кожата му имаше характерния за англичанина цвят на праскова, а акцентът му беше на човек от висшето общество…
… и освен това се беше регистрирал под името Найджъл Хоукинс.
— Имам и един от имейлите ти, приятелю — прошепна Джак на килима. — Копеле с копеле.
Беше им нужен близо час, за да се оправят из улиците на Рим. Основателите на града са нямали и хабер от градско планиране, помисли си Брайън, докато се мъчеше да намери пътя до „Виа Виторио Венето“. След време разбра, че са наблизо, когато преминаха през нещо, което някога може би е било порта в градските стени, предназначени да спрат Ханибал Барка. Обаче след това зави наляво, а после и надясно, за да научат, че в Рим улица с едно и също име не винаги продължава направо. Това наложи да направят един кръг по площад „Маргарита“, за да стигнат до „Екселсиор“, където Доминик реши, че е карал достатъчно за последните няколко дни. След три минути багажът им беше изваден от багажника и те застанаха пред рецепцията.
— За вас има бележка да се обадите на господин Райън, когато пристигнете. Стаите ви са точно до неговата — им каза администраторът и махна на прислужника, който ги поведе към асансьора.
— Дълго каране, брат — рече Брайън, облягайки се на стената.
— Не беше малко — съгласи се Доминик.
— Знам, че си падаш по бързите коли и бързите жени, но какво ще кажеш следващия път да вземем проклетия самолет, а? Може пък да се уредиш с някоя стюардеса, знае ли човек?
— Фригиден копелдак такъв — отряза го Доминик и се прозя.
— Оттук, господа — каза им прислужникът, посочвайки с ръка пътя.