— Ух. — Мохамед отхвърли тази мисъл. Той беше нещо повече от зъбец. Беше един от двигателите. Може би не много голям, но важен, защото въпреки че голямото колело можеше да се върти и без него, то нямаше да може да го прави толкова бързо и сигурно както сега. Ако е казал Бог, ще продължи да му помага да се върти, докато смаже враговете — тези на Емира и на самия Аллах.
Изпрати съобщението на Щръклица 097 и поръча да му донесат кафе.
Рик Бел беше наредил да има хора през цялото денонощие. Странно защо Колежът не беше въвел това още от самото начало, но сега го правеха. И Колежът се учеше като всички останали от двете страни на фронтовата линия. В момента на дежурство беше Тони Уилс, подтикван от сметката, която беше направил, че между Централна Европа и американското източно крайбрежие има шест часа разлика. Оправяше се много добре с компютрите и само за пет минути откри съобщението от 56 за 097, след което веднага го препрати на Джак.
Всичко стана само за няколко секунди. И така, те знаеха кой е обектът им и знаеха къде ще бъде, а това беше просто чудесно. Джак вдигна телефона.
— Станал ли си? — чу Брайън в слушалката.
— Сега вече съм — изсумтя в отговор той. — Какво има?
— Ела да пием кафе и доведи Доминик.
— Слушам, сър. — Той затвори телефона.
— Надявам се, че новината е добра — рече Доминик. Очите му бяха зачервени и хлътнали.
— Ако искаш сутрин да си като чучулигите, приятел, трябва да си лягаш по-рано вечер. Поръчах кафе.
— Благодаря. И така, какво има?
Джак отиде при компютъра си и посочи екрана. Двамата близнаци се наведоха и прочетоха съобщението.
— Кой е този човек? — попита Доминик, имайки предвид Щръклица 097.
— И той е пристигнал вчера от Виена.
„Може да е бил на отсрещната страна на улицата“, помисли си Брайън и се запита: „Дали е видял лицето ми?“
— Е, добре, мисля, че трябва да отидем на мястото за срещата — рече Брайън, погледна Доминик и вдигна палец.
След няколко минути кафето пристигна. Джак го разля по чашите, обаче всички усетиха нещо като песъчинки в него. Беше турско, но много по-лошо приготвено от това, което правят турците. Все пак беше по-добре, отколкото без никакво кафе. Не говориха по същество. По-добре беше да не правят това в стая, която не е проверена за подслушвателни устройства. Не знаеха как да ги откриват, а и нямаха съответната техника.
Джак допи набързо кафето си и се отправи към душа. Там имаше червена верижка, явно за да бъде дръпната в случай на сърдечен удар, но той се чувстваше доста добре и не му се наложи да я използва. Не беше много сигурен за Доминик, който наистина приличаше на умряла лисица. Обаче за Джак душът извърши чудеса и той се върна от банята избръснат, с розови бузи и готов за действие.
— Тук храната е доста добра, но не съм сигурен, че мога да кажа същото за кафето — рече той.
— Не си сигурен, Господи. Обзалагам се, че в Куба правят по-хубаво кафе — каза Брайън. — Дори в казармата го правят по-добре.
— Никой не е съвършен, Алдо — рече Доминик. Но и той не го хареса.
— Какво ще кажете за след половин час? — попита Джак. На него му бяха нужни още около три минути, за да се приготви.
— Ако не дойдем, прати линейка — каза Енцо, отправяйки се към вратата с надеждата, че душът ще му помогне да се съвземе. „Не е честно, помисли си той. Главата трябва да боли от пиене, а не от шофиране.“