След тридесет минути и тримата бяха във фоайето на хотела, спретнато облечени и с черни очила срещу яркото италианско слънце, което грееше навън. Доминик попита портиера за посоката и беше упътен как да стигнат до „Виа Систина“, която водеше право към църквата „Тринити дей Монти“, а стълбата беше на отсрещната страна на улицата на около петдесетина метра по-надолу. За станцията на метрото имаше асансьор, който беше още по-нататък, но спускането надолу не беше кой знае колко трудно. И тримата решиха, че в Рим има повече църкви, отколкото сладкарници в Ню Йорк. Разходката беше приятна. Мястото наистина би било много романтично, ако човек бе с подходящо момиче до себе си. Испанското стълбище беше построено успоредно на склона на хълма от архитекта Франческо де Санктис и тук ставаше ежегодният фестивал на модата. В дъното имаше фонтан, в който лежеше мраморна лодка, напомняща за едно голямо наводнение, при което едва ли би била много от полза. На площада се пресичаха само две улици и едната носеше наименованието си от присъствието на испанското посолство при Светия престол. Самият площад не беше много голям — по-малък например от „Таймс Скуеър“, но беше оживен и движението по него беше интензивно. Присъствието на много пешеходци го превръщаше в доста рисковано занимание за всички участници в него.
Ресторантът „Джовани“ беше на западната му страна — невзрачна, боядисана в жълто тухлена сграда и голямо, покрито с тенти пространство за сервиране отвън. Вътре имаше бар, на който всички присъстващи бяха със запалени цигари. Сред тях беше и един полицай, който пиеше кафе. Доминик и Брайън влязоха и огледаха внимателно помещението, преди да излязат отново навън.
— Разполагаме с три часа — рече Брайън. — Сега какво?
— Кога трябва да се върнем тук? — попита Джак.
Доминик погледна часовника си.
— Предполагам, че нашият приятел ще се появи към един и половина. Предлагам да седнем да обядваме към 12:45 и да чакаме как ще се развият събитията. Джак, ще го познаеш ли, когато го видиш?
— Няма проблем — увери го той.
— Тогава имаме около два часа, за да се помотаем наоколо. Бях тук преди две години. Има хубави магазини.
— Това там магазин на „Бриони“ ли е? — попита, посочвайки, Джак.
— На такъв ми прилича — отвърна Брайън. — Малко пазаруване няма да навреди на прикритието ни.
— Ами да тръгваме тогава. — Никога не беше носил италиански костюм. Имаше няколко английски от „Севил Роу“ №10 в Лондон. Защо пък да не пробва и тук? Тази шпионска работа беше доста откачена. Бяха тук да убият един терорист, но преди това можеха да си купят някои дрехи. Дори жените не биха направили подобно нещо… освен може би, ако става дума за обувки.
Всъщност на „Виа Бабино“ (Бабун Стрийт) имаше най-различни магазини. И Джак използва времето, за да ги разгледа. Италия наистина беше световната столица на модата и той пробва едно светлосиво копринено сако, което като че ли беше ушито специално за него от някой майстор шивач. Купи го веднага за осемстотин евро. След това трябваше да носи пластмасовата торба през рамо, но не беше ли това едно добро прикритие? Кой таен агент би носил такъв необичаен товар?
Мохамед Хасан излезе от хотела в 12:15 и пое по същия път като близнаците два часа по-рано. Познаваше го добре. Беше минал по него, когато отиваше да убие Грийнголд, и тази мисъл му подейства успокоително. Беше хубав, слънчев ден и температурата беше стигнала 30 градуса по Целзий. Беше топъл, но не и горещ. Много добър за американски туристи християни. Американските евреи ходеха в Израел, за да могат да плюят арабите. Тук имаше само християнски неверници, които си правеха снимки и си купуваха дрехи. И той си купуваше костюмите оттук. Малко встрани от площад „Испания“ имаше един магазин на „Бриони“. Там продавачът Антонио винаги беше много любезен с него, за да може по-лесно да му вземе парите. Обаче Мохамед също беше с търговско потекло и не можеше да презира човека за това.
Беше време за обяд, ресторант „Джовани“ беше не по-лош от другите римски ресторанти, дори по-добър от много от тях. Любимият му келнер го позна и му махна да седне на обичайната си маса от дясната страна под тентата.
— Това е нашият човек — каза им Джак, вдигайки чашата си. Тримата американци наблюдаваха как келнерът донесе бутилка с минерална вода на масата заедно с чаша с лед. Човек не може да види често лед в Европа, където хората мислят, че той става само за пързаляне със ски или с кънки, обаче очевидно 56 обичаше да пие водата студена. Мястото на Джак беше по-добро за наблюдение в тази посока. — Питам се какво ли обича да яде.