— На обречените се полага прилично ядене — рече Доминик. Разбира се, не и на онзи боклук в Алабама. Той сигурно е бил с лош вкус. После се запита какво ли сервират за обяд в ада. — Неговият гост трябва да се появи към един и половина, нали така?
— Да. Петдесет и шест му каза да си отваря очите. Това може да означава да внимава дали не го следят.
— Дали пък не сме го изнервили? — запита се Брайън.
— Е, напоследък наистина не им върви много.
— Какво ли си мисли в момента? — рече Доминик. Облегна се в стола, протегна се и погледна за миг към обекта. Беше топло за сако и вратовръзка, но те трябваше да изглеждат като бизнесмени, а не като туристи. Запита се дали това беше добро прикритие. Човек трябва да държи сметка и за температурата. Дали се потеше заради акцията, или за това, че беше топло? В Рим, Мюнхен и Виена не беше много напрегнат. Но тук имаше повече хора, не, в Лондон като че ли бяха повече.
Има добри и лоши случайности. Този път се случи лоша. Един келнер с поднос, върху който бяха наредени чаши с „Кианти“, се спъна в дългите крака на жена от Чикаго, дошла в Рим, за да види корените си. Подносът се размина с масата, но чашите паднаха право в скута на близнаците. И двамата носеха костюми в светли тонове заради жегата и…
— О, мамка му! — извика Доминик. Панталоните на неговия костюм с бисквитен цвят от „Брук Брадърс“ изглеждаха така, като че ли някой го беше стрелял в слабините с ловджийска пушка. Брайън изглеждаше още по-зле.
Келнерът за малко не припадна.
— Извинявайте, извинявайте, извинявайте — започна да повтаря задъхан той.
Обаче нищо не можеше да се направи. Започна да бърбори нещо за изпращане на дрехите на химическо чистене. Доминик и Брайън само се спогледаха. Имаха ужасно окаян вид.
— Няма нищо — каза Доминик на английски. Беше забравил всичките си италиански клетви. — Няма загинали.
Салфетките не можаха много да помогнат. Може би работата щеше да свърши добро химическо чистене. В „Екселсиор“ сигурно имаха такова, а ако нямаха, вероятно имаше наблизо. Няколко души погледнаха към тях — едни с ужас, а други развеселени, така че лицето му беше запомнено толкова добре, колкото и дрехите. Когато келнерът засрамен се оттегли, агентът от ФБР попита:
— Добре де, а сега какво?
— Да пукна, ако знам — отвърна Брайън. — Случайността не беше в наша полза.
— Благодаря за откритието, глупако — озъби се Доминик.
— Ей, не забравяйте, че аз съм още тук — каза им Джак.
— Младши, ти не можеш… — Обаче Джак рязко го прекъсна.
— Защо, по дяволите, да не мога? — попита спокойно той. — Толкова ли е трудно?
— Не си обучен! — каза му Доминик.
— Това не ти е да играеш голф на поляната.
— Ами… — рече отново Брайън.
— Така ли? — настоя Джак.
Доминик извади писалката от джоба си и му я подаде.
— Завърташ острието и го мушваш в задника, нали така?
— Готова е за употреба — потвърди Енцо. — Обаче внимавай, за Бога.
Вече беше 1:21. Мохамед Хасан изпи чашата с вода и си наля още. Скоро Махмуд щеше да бъде тук. Защо трябва да прекъсва такава приятна среща? Сви рамене и стана, отправяйки се към мъжката тоалетна, от която имаше приятни спомени.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Брайън.
— Той е от лошите, нали? Колко време трябва на това нещо да подейства?
— Около тридесет секунди, Джак. Мисли с главата си. Ако моментът не е подходящ, оттегли се и го остави да си върви — каза му Доминик. — Това не е игра, човече.
— Знам. „По дяволите, и татко го е правил един-два пъти“, каза си той. За да е сигурен, спря един келнер и го попита къде е мъжката тоалетна. Човекът му посочи и Джак се отправи нататък.
Имаше обикновена дървена врата със символичен знак на нея вместо думи поради международната клиентела на „Джовани“. „Ами ако вътре има повече от един човек?“, запита се той.
Тогава ще се откажеш, глупако.
Добре…
Влезе вътре. Имаше още някакъв човек, който си бършеше ръцете, обаче той излезе и Райън остана сам с 56MoHa, който тъкмо си вдигаше ципа и се канеше да се обърне. Джак извади писалката от джоба на сакото си и завъртя върха, за да се покаже иглата на спринцовката. Устоя на инстинктивното желание да провери с пръст дали е достатъчно остра, казвайки си, че подобно нещо едва ли ще е много разумно, и като мина покрай застаналия с гръб към него човек, както му бяха казали, свали надолу ръката си и го бодна право в левия хълбок. Очакваше да чуе как газовият заряд се задейства, но не чу нищо.
Мохамед Хасан ал Дин подскочи от внезапната остра болка и се обърна да види младия човек, който изглеждаше най-обикновено… Момент, беше виждал това лице в хотела…