— Как се чувства ефрейтор Уорд? — Това беше и причината Брайън да не ги преумори прекалено. Уорд беше казал, че иска да се метне на висилката, но все още се възстановяваше от получените доста тежки рани.
— Малко се задъхва, но не изостава. Санитар Рандъл държи момчето под око. Да ви кажа право, за моряк той не се справя зле — позволи си да каже сержантът. Морските пехотинци бяха твърде толерантни към санитарите от флота, особено към онези, които са се справили добре в истинско сражение.
— Рано или късно „МОРЖОВЕТЕ“ ще го поканят при тях в Колорадо.
— Прав си, Скипър, и тогава ще трябва да си търсим друг морски санитар.
— Имаш ли нужда от нещо, сержант? — попита Карузо.
— Сър… о, той е тук. Здравейте, господин Хардести. Току-що чух, че сте дошъл да се видите с шефа. Извинете ме, капитане.
— Няма нищо. Ще се видим след час, сержант.
— Слушам, сър. — Съливън отривисто отдаде чест и се отправи към помещенията.
— Той е много добър помощник — изрази гласно мнението си Хардести.
— Голяма работа е — съгласи се Карузо. — Корпусът се крепи на такива като него, а тези като мен просто ги търпи.
— Какво ще кажете да закусим, капитане?
— Разбира се, но първо трябва да взема един душ.
— Какво ще правите днес?
— Днешните ни занимания в клас са по комуникациите, за да сме сигурни, че можем да поискаме подкрепа от артилерията и авиацията.
— Те не ги ли знаят тези неща? — попита изненадан Хардести.
— Нали знаете как един бейзболен отбор тренира нанасянето на удари преди всеки мач, а треньорът ги наблюдава, въпреки че всички знаят как да замахнат с бухалката.
— Разбирам. — Причината да ги наричат фундаменталисти беше, че те наистина са фундаментални. Тези морски пехотинци, подобно на бейзболните играчи, нямаха нищо против още един урок. Едно участие в реални бойни действия ги беше убедило колко важно е да се знаят основните неща.
Квартирата на Карузо беше наблизо. Хардести си наля кафе и прегледа вестника, докато чакаше младият офицер да вземе душ. Кафето беше доста добре приготвено за мъж, който живее сам. Както обикновено, не можа да научи от вестника нещо повече от онова, което вече знаеше, като се изключат резултатите от последните спортни състезания, но пък карикатурите както винаги бяха смешни.
— Тръгваме ли? — попита младежът, вече напълно готов за излизане.
— Как е храната тук? — заинтересува се Хардести и стана.
— Ами, то навсякъде не е много лесно да се намери свястна закуска.
— Прав си, капитане, ти водиш.
С мерцедеса на Карузо изминаха около миля до казармения стол. За успокоение на Хардести в колата личеше, че спътникът му живее сам.
— Не очаквах да ви среща отново толкова скоро — рече Карузо, докато караше.
— Или пък изобщо? — подхвърли шеговито бившият офицер от специалните части.
— Би могло и така да се каже, сър.
— Ти изкара изпита.
Това накара Карузо да се обърне.
— Какъв изпит, сър?
— Едва ли си го забелязал — каза през смях Хардести.
— Да, сър, вече успяхте да ме озадачите тази сутрин. — Капитан Карузо беше сигурен, че и това влизаше в програмата за днешния ден.
— Има една стара поговорка, която казва, че ако не си озадачен, значи си зле осведомен.
— Това ми звучи малко заплашително — рече Карузо и сви вдясно към паркинга.
— Би могло и така да е. — Той излезе от колата и последва офицера към сградата.
Това беше голяма едноетажна постройка, пълна с гладни морски пехотинци. В кафетерията имаше камари с табли, заредени с обикновената американска закуска, като се започне от корн флейкс и се стигне до бекон с яйца. Дори имаше и…
— Можете да опитате поничките, но тук не ги правят много добре, сър — предупреди го Карузо и си взе две английски препечени кифли, намазани с истинско масло. Беше твърде млад, за да се безпокои за холестерола и за другите трудности, които идваха с възрастта. Хардести си взе кутия диетични бисквити, тъй като за негово съжаление възрастта му го налагаше, както и чаша обезмаслено мляко с подсладител без захар. Каните с кафе бяха големи, а местата по масите предлагаха изненадваща анонимност, въпреки че в помещението имаше най-малко четиристотин души с различен чин — от ефрейтор до полковник. Домакинът му го заведе до една маса сред тълпа от млади сержанти.
— И така, господин Хардести, какво мога да направя за вас?
— Първо, доколкото ми е известно, ти имаш право на достъп до секретна информация до определено ниво, така ли е?
— Да, сър. Отнася се за някои поверителни неща, но това едва ли ви засяга.
— Може и да си прав — съгласи се Хардести. — Е добре, това, за което ще говорим, е от малко по-висока степен на секретност. Не бива да го споделяш с никого. Наясно ли сме по този въпрос?