Пътят от Бирмингам до Вашингтон с кола беше твърде дълъг. Доминик Карузо го взе за един дълъг ден, защото не обичаше евтините мотели, но въпреки че тръгна още в пет сутринта, времето за пътуване не стана по-малко. Караше бял мерцедес — клас „С“, с четири врати, който много приличаше на този на брат му, а отзад беше струпал доста багаж. На два пъти за малко да го спрат, но и в двата случая патрулите на щатската полиция погледнаха благосклонно на документите му на служител от ФБР, на които в Бюрото викаха „акредитивите“, и отминаваха само с приятелско махване на ръка. Сред полицаите от по-нисък ранг имаше някаква негласна колегиалност, която ги караше да си затварят очите пред нарушенията на ограниченията за скоростта. Пристигна в Арлингтън, Вирджиния, в десет часа вечерта, остави портиера да разтовари багажа от колата му и се качи с асансьора до стаята си на третия етаж. В зареденото барче имаше хубаво бяло вино, което жадно изпи, след като взе душ. Виното и скучната телевизия му помогнаха бързо да заспи. Обади се да го събудят в седем сутринта и потъна в непробуден сън.
— Добро утро — поздрави Гери Хендли в 8:45 на следващата сутрин. — Кафе?
— Благодаря, сър. — Джак си наля една чаша и седна. — Благодаря, че се обадихте.
— Ами, проверихме данните за учението ти. Представил си се добре в Джорджтаун.
— Като се има предвид таксата, която се плаща там, човек трябва да положи известни усилия, а освен това не беше чак толкова трудно. — Джон Патрик Райън-младши отпи от кафето и се запита какво ли ще последва по-нататък.
— Готови сме да обсъдим с теб възможността за една работа на изпитателен срок — каза му направо бившият сенатор. Не обичаше уклончивите отговори и това беше една от причините, поради която той и бащата на неговия посетил се бяха разбирали добре.
— И какво по-точно ще правя? — попита заинтригуван Джак.
— Какво знаеш за „Хендли и съдружници“?
— Само това, което вече ви казах.
— Добре, никъде не трябва да споменаваш това, за което ще ти говоря. Ама никъде. Наясно ли сме по този въпрос?
— Да, сър.
Изведнъж всичко стана ясно като бял ден. „Предположенията ми се оказаха правилни, каза си Джак. Мама му стара!“
— Баща ти беше един от най-близките ми приятели. Казвам „беше“, защото не можем да се срещаме повече и говорим много рядко. Обикновено защото той се обажда тук. Хора като него никога не се оттеглят напълно. Баща ти беше един от най-добрите шпиони, които познавам. Правил е някои неща, за които никога не е писано, поне не в правителствените документи, и вероятно никога няма да се пише. В неговия случай „никога“ означава през следващите петдесет години. Сега той пише мемоарите си. Прави ги в два варианта — един, който ще бъде публикуван до няколко години, и друг, който няма да види бял свят поне две поколения. Няма да бъде публикуван преди смъртта му. Така е наредил той самият.
Джак бе поразен, че баща му прави планове за неща след собствената си смърт. Той мъртъв? Не можеше да си го представи освен само в далечен, интелектуален смисъл.
— Добре — успя да каже младежът. — Мама знае ли за тези неща?
— Вероятно не, почти съм сигурен, че не знае. За някои работи може да не съществуват сведения дори в Ленгли. Понякога държавата върши неща, които не са подходящи да бъдат документирани на хартия. Баща ти имаше дарбата да се набутва точно в такива работи.
— А вие? — попита Джак-младши.
Хендли се облегна назад и възприе философски тон.
— Проблемът е, че каквото и да си направил, на някои хора то няма да се хареса много. Същото е с шегата. Колкото и да е смешна, някой ще се обиди от нея. Обаче на високо равнище, когато някой се обиди, вместо да ти го каже в лицето, ще се изплаче пред пресата, което става достояние на обществеността и обикновено е придружено със страшно неодобрителен тон. В такива случаи кариеризмът най-често показва грозното си лице — някои хора се издигат, като забият нож в гърба на някой, който стои по-високо от тях. Освен това хората на високи постове обичат да водят такава политика, която да съответства на техните разбирания за добро и зло. Това се нарича его. Проблемът е, че всеки има различна представа за добро и зло. При някои хора тя е направо налудничава.
Да вземем например сегашния ни президент. Веднъж в тоалетната на Сената Ед ми каза, че е толкова против смъртното наказание, че не би се съгласил дори с екзекутирането на Адолф Хитлер. Каза го, след като беше ударил няколко питиета. Когато пийне, става приказлив, а тъжното е, че пие малко повече, отколкото е нормално. Когато ми каза това, аз се пошегувах с него. Казах му да не вземе да го изтърси в някоя своя реч, тъй като гласоподавателите евреи са много и са влиятелни и могат да погледнат на това не като на дълбоко залегнал принцип, а като на голяма обида. В по-абстрактен смисъл много хора са против смъртното наказание. Е, аз уважавам подобна позиция, макар и да не съм съгласен с нея. Нейният недостатък е, че не можеш да вземеш решителни мерки срещу хора, които причиняват зло на другите, понякога много голямо зло, без да нарушиш принципите си, а при някои хора тяхното съзнание или политическите им убеждения не им позволяват да го сторят. Тъжният факт от всичко това е, че по този начин законът става неефективен. Това се случва по-често извън нашите граници, но в някои редки случаи и у нас.