— Е добре, а как се отразява това на Америка?
— ЦРУ вече не убива хора. Поне не и от 50-те години на миналия век. Айзенхауер умееше много добре да използва ЦРУ. Всъщност той беше толкова блестящ в умението да упражнява властта си, че хората така и не узнаваха какво се случва и го мислеха за тъпанар, защото не изпълняваше танца на войната пред камерите. Освен това тогава светът беше друг. Втората световна война беше приключила наскоро и идеята да се убиват много хора, дори невинни цивилни, беше добре позната най-вече от масираните бомбардировки — поясни Хендли. — Тогава тези работи ставаха така.
— Ами Кастро?
— Това беше работа на президента Джон Кенеди и брат му Робърт. Бяха твърдо решили да ликвидират Кастро. Повечето хора мислят, че това се дължи на провала им в Залива на прасетата. Лично аз смятам, че причината може би е прекаленото четене на романи за Джеймс Бонд. По онова време да се убиват хора беше много на мода. Днес му викаме социопатия — рече ядосан Хендли. — Проблемът е, че, първо, е много по-забавно да четеш за такива неща, отколкото да ги вършиш, и, второ, че те не стават чак толкова лесно без много добре обучени и високо мотивирани хора. Е, предполагам, че те са го разбрали. После, когато нещата станаха широко известни на обществеността, участието на семейство Кенеди беше някак си позамазано, а ЦРУ трябваше да заплати, и то скъпо, за това, което действащият президент им беше наредил да направят. Заповедта на президента Форд сложи край на тези неща, така че ЦРУ вече не убива хора преднамерено.
— А как стояха нещата с Джон Кларк? — попита Джак, спомняйки си погледа на този човек.
— Той е нещо като призрак. Убивал е хора, и то неведнъж, но винаги внимаваше да го прави само когато това беше тактически необходимо за момента. ЦРУ позволява на хората си да го правят, когато трябва да се защитават по време на акция, а той имаше дарбата да докарва нещата дотам, че то беше тактически необходимо. Срещал съм се с Кларк два пъти. Познавам го повече заради неговата репутация. Но той е един призрак. Сега, когато вече е в пенсия, може би ще напише книга. Но дори и да напише, няма да каже в нея цялата истина. Кларк играе по правилата като баща ти. Понякога поизкривява малко тези правила, но доколкото ми е известно, никога не ги е нарушавал напълно, не и като държавен служител — поправи се Хендли. Веднъж той и Джак Райън-старши имаха дълъг разговор за Джон Кларк, а те бяха единствените хора в света, които знаеха цялата истина за него.
— Веднъж казах на татко, че не бих искал да съм от лошата страна на Кларк.
Хендли се усмихна.
— Така си е, но винаги можеш да повериш живота на децата си на Джон Кларк. Когато се видяхме последния път, ти ме попита за него. Сега мога да ти отговоря. Ако беше по-млад, той щеше да е тук — призна Хендли.
— Току-що ми казахте нещо — реагира веднага Джак.
— Знам. Можеш ли да се примириш с това?
— Че убивате хора ли?
— Не съм казал точно това.
Джак остави чашата си на масата.
— Сега знам защо татко казва, че сте много умен.
— Можеш ли да се примириш с факта, че навремето баща ти е отнел живота на няколко души?
— Знам за това. Случило се е в нощта, когато съм се родил. Това е нещо като семейна легенда. Журналистите я използваха доста често, когато татко беше президент. Продължаваха да я сочат с пръст, като че ли е проказа или нещо подобно. С тази разлика, че за проказата има лек.
— Знам. По филмите изглежда страхотно, но в реалния живот хората се разтреперват от такова нещо. Проблемът е, че понякога — не често, но понякога — се налага да се вършат тези работи, както баща ти сам е имал възможност да се увери, и то неведнъж, Джак. Тогава не се е колебал. Мисля, че след това дори от време навреме е сънувал кошмари, но когато е трябвало да го направи, не се е поколебал. Това е и причината да си жив. По същата причина са живи и много други хора.