— Добре, сър. — Карузо се изправи, взе си довиждане и излезе. Е, поне пътуването с кола през щата Вирджиния щеше да е приятно.
Глава четвърта
ПОДГОТВИТЕЛЕН ЛАГЕР
Доминик се върна обратно, прекосявайки реката до хотел „Мариот“, прибра си багажа, даде двадесет долара бакшиш на пиколото и набра комбинацията за новата цел на пътуването си в навигационния компютър на мерцедеса. Скоро се понесе на юг по магистрала 95, оставяйки Вашингтон зад гърба си. В огледалото за обратно виждане очертанията на столицата на фона на небето изглеждаха доста приятни. Двигателят на колата работеше добре, както би трябвало да се очаква от един мерцедес, тонът на дискусията, която вървеше по местната радиостанция, беше подчертано консервативен, а полицаите също. Движението по магистралата не беше много натоварено, макар че съжали нещастниците, които всеки ден трябваше да пътуват с колите си до Вашингтон и да се ровят в бумагите на „Хувър Билдинг“ и другите гротескни правителствени здания около булеварда за пешеходци — така наречения „Мол“. Главната квартира на ФБР имаше поне стрелбище за разтоварване от стреса. Сигурно много хора го посещават, помисли си Доминик.
Малко преди да навлезе в Ричмънд, женският глас в компютъра му нареди да завие вдясно по местното околовръстно шосе, което скоро го отведе до шосе И–64 запад, насочвайки го към нижещите се един след друг хълмове, покрити с гори. Околността беше приятна за окото, с обилна зеленина. Вероятно тук имаше много игрища за голф и коневъдни ферми. Беше чувал, че в миналото тук ЦРУ имало тайни квартири, в които разпитвали съветски разузнавачи, преминали на американска страна. Запита се за какво ли се използват сега. Може би за разпити на китайци? Или пък на французи. Със сигурност не бяха продадени. Държавата не обичаше да разпродава имуществото си, освен може би да закрива военни бази. Палячовците от североизток и от далечния запад много си падаха по това. Те недолюбваха и ФБР, въпреки че вероятно се страхуваха от него. Не знаеше какво е положението на онези ченгета и военни, които си позволяваха да досаждат на някои политици, но и не го интересуваше кой знае колко. Той си изкарваше хляба по един начин, а те по друг.
След още час и петнадесет минути започна да се оглежда за знак къде трябва да излезе от магистралата, обаче компютърът нямаше нужда от помощта му.
— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ПРИ СЛЕДВАЩИЯ ИЗХОД ДА ЗАВИЕТЕ НАДЯСНО — нареди му женският глас две минути преди това.
— Добре, скъпа — отвърна специален агент Карузо, без да получи потвърждение. Минута по-късно той сви в посочения изход, получавайки само едно „МНОГО ДОБРЕ“ от компютъра и пое по обикновените улици на приятния малък град. Изкачи няколко полегати хълма към северната стена на долината и накрая чу:
— НА СЛЕДВАЩАТА ПРЯКА ЗАВИЙТЕ НАЛЯВО И ЩЕ ПРИСТИГНЕТЕ ДО ВАШАТА ДЕСТИНАЦИЯ…
— Много мило от твоя страна, скъпа, благодаря ти — отвърна той.
„ВАШАТА ДЕСТИНАЦИЯ“ беше краят на съвсем обикновена алея за коли, която може би играеше ролята на паркинг, но нямаше очертани места за паркиране. На стотина метра по-нататък видя две стени от червени тухли с бял решетъчен портал между тях, който беше гостоприемно отворен. След още сто и петдесет метра имаше къща с шест бели колони, които крепяха предната част на покрива. Изглежда, покривът беше покрит с плочи, при това доста стари, а стените бяха от избелели тухли, които преди повече от сто години може да са били червени. Мястото трябва да беше на сто, а може би и на двеста години. Алеята за автомобили беше покрита с наскоро подравнен ситен чакъл. Тревата, която беше избуяла, беше с наситен зелен цвят, като на игрище за голф. От една странична врата излезе някакъв човек и му посочи с ръка да завие наляво. Той се подчини, зави зад къщата и остана изненадан. Голямата къща беше доста по-просторна, отколкото изглеждаше отпред, и имаше обширен паркинг. На него в момента се виждаха шевролет, буик и още един мерцедес, подобен на неговия, с регистрационни номера на Южна Каролина. Съвпадението в приликата беше толкова случайно, че изобщо не му направи някакво впечатление…
— Енцо!
Доминик рязко извърна глава.
— Алдо!
Хората често отбелязваха тяхната прилика, въпреки че тя беше по-очевидна, когато не бяха заедно. И двамата имаха черни коси и бяла кожа. Брайън беше с близо два сантиметра и половина по-висок, а Доминик може би с пет килограма по-тежък. Различията в маниерите им, проявили се още като деца, се бяха запазили и като възрастни, тъй като бяха израснали заедно. Италианци по произход, те се прегърнаха сърдечно, но не се целунаха. Не бяха чак до такава степен италианци.