— Върви добре с телешкото — рече Брайън. Той беше сготвил яденето.
— Това телешко върви с всичко. Едва ли си се научил да готвиш така в Корпуса на морската пехота — отбеляза Алекзандър.
— От татко е. Той е по-добър готвач от мама — обясни Доминик. — Това е стара семейна традиция. Дядо ми още може да готви добре. Алдо, той на колко стана, на осемдесет и две ли?
— Навърши ги миналия месец — потвърди Брайън. — Смешен старец. Пропътувал е целия свят, за да стигне до Сиатъл, и след това не е мръднал оттам цели шестдесет години.
— През последните четиридесет живее все в една и съща къща — добави Доминик. — На една пресечка от ресторанта.
— Това телешко по негова рецепта ли е приготвено?
— Можеш да не се съмняваш, Пийт. Фамилията му е от Флоренция. Бях там преди две години, когато кораби от Средиземноморския флот направиха посещение в Неапол. Братовчед му държи ресторант на брега на реката след Понте Векио. Когато разбраха кой съм, пощуряха да ме гощават. Италианците обичат морските пехотинци.
— Сигурно ще е заради зелените униформи — рече Доминик.
— Може би просто на мен ми стои много добре, Енцо. Някога да ти е идвало наум това? — подкачи го капитан Карузо.
— О, разбира се — отвърна специален агент Карузо и отхапа още едно парче от телешкото. — Пред нас стои следващият Роки.
— Момчета, вие винаги ли сте в такова настроение? — попита Алекзандър.
— Само когато си пийваме — отвърна Доминик и брат му се засмя.
— Енцо изобщо не може да носи на пиене. Виж, ние от морската пехота сме друга работа.
— И това ми го казва някой, който си мисли, че Милър Лайт наистина е бира — рече агентът от ФБР, без да погледне брат си.
— Предполага се, че близнаците си приличат — рече Алекзандър.
— Само еднояйчните. В него месец мама е чукнала две яйца. С татко го разбрали едва след година. Изобщо не си приличаме, Пийт. — Доминик намигна на брат си, който се засмя в отговор.
Обаче Алекзандър беше по-наясно. Знаеше, че разликата е само в облеклото и това скоро щеше да се промени.
Глава пета
СЪЮЗИ
Мохамед взе първия полет на компанията „Авианка“ за Мексико Сити и там изчака полет 248 на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Чувстваше се в безопасност на летищата, където всичко беше анонимно. Трябваше да внимава с храната, защото Мексико беше страна на неверници, но салонът на първа класа го предпазваше от тяхната културна варварщина, а големият брой въоръжени полицаи бяха гаранция, че хора като него нямаше да взривят самолета. Избра място в ъгъла, далеч от прозорците, и зачете книга, която беше купил в една книжарница, за да не се отегчи до смърт. Естествено, на такива места никога не четеше Корана, нито каквото и да било за Близкия изток, за да не би някой да започне да го разпитва. Не, той трябваше да се придържа най-стриктно към „прикритието си“ като всеки опитен разузнавач, за да не свърши толкова бързо земния си път, като онзи евреин Грийнголд в Рим. Мохамед ползваше много предпазливо дори тоалетната, за да не му се случи същото.
Не използваше и компютъра си, въпреки че имаше чудесна възможност да го направи. Реши, че е по-добре да си кротува. След двадесет и четири часа щеше да е на европейския континент. Дойде му наум, че живее повече във въздуха, отколкото където и да било другаде. Нямаше собствен дом, а само поредица от тайни квартири, които бяха със съмнителна надеждност. Саудитска Арабия беше затворена за него и така беше вече почти пет години. Положението с Афганистан беше същото. Колкото и да е странно, местата, където можеше да се почувства до известна степен сигурен, бяха християнските страни на Европа, които мюсюлманите се бяха опитали на няколко пъти без успех да завладеят. Тези държави бяха почти самоубийствено отворени за чужденците и човек можеше да изчезне в тях с помощта на доста скромни умения. Всъщност никакви умения не са му нужни, ако има пари. Тези хора бяха учудващо открити и ужасно се страхуваха да не обидят онези, които биха предпочели да видят колкото може по-скоро тях и децата им мъртви и цялата им култура унищожена. Една приятна перспектива, помисли си Мохамед, но той не живееше с мечти. Вместо това работеше, за да станат реалност. Тази борба щеше да продължи по-дълго от неговия земен път. Наистина тъжно, но вярно. Обаче беше по-добре да служи на една кауза, отколкото на собствените си интереси. В света беше пълно с такива хора.