Запита се какво ли си говорят и мислят неговите предполагаеми съюзници от вчерашната му среща. Те със сигурност не бяха истински съюзници. Е, да, имаха общи врагове, но това не беше истински съюз. Просто можеха да улеснят нещата и нищо повече. Техните хора нямаше да помогнат на неговите в нито едно реално начинание. Никога в историята наемниците не са били наистина ефикасни войници. За да се биеш ефикасно, трябва да вярваш. Само вярващият може да рискува живота си, защото само той няма от какво да се бои. Не и когато самият Аллах е на негова страна. От какво можеше да се бои тогава? Само от едно нещо, призна си той. От провал. Провалът не влизаше в сметките. Пречките между него и успеха бяха неща, които трябваше да бъдат преодолени на всяка цена. Бяха само неща, а не хора. Не бяха души. Мохамед извади цигара от джоба си и я запали. Поне в този смисъл Мексико беше цивилизована страна, въпреки че той отказа да гадае какво би казал Пророкът за тютюна.
— По-лесно е с кола, нали, Енцо? — Брайън подкачи брат си, когато пресякоха финалната линия. Петкилометровото бягане беше нещо обикновено за морския пехотинец, но за Доминик, който току-що беше покрил теста за физическа подготовка във ФБР, не беше никак леко.
— Виж какво, мой човек — отвърна му запъхтян Доминик, — аз просто трябва да мога да бягам по-бързо от престъпниците.
— В Афганистан щеше да ти се разплаче фамилията. — Сега Брайън бягаше отзад, за да може да наблюдава по-добре изнемогващия си брат.
— Сигурно — призна Доминик. — Ама афганците не ограбват банки в Алабама и Ню Джърси. — Доминик никога не беше отстъпвал по издръжливост на брат си, обаче беше очевидно, че в морската пехота го бяха поддържали в по-добра форма, отколкото правеха това във ФБР. А дали беше толкова добър и с пистолета? Най-после бягането свърши и той се отправи към къщата.
— Е, покриваме ли нормата? — попита Брайън, минавайки покрай Алекзандър.
— По-кротко вие двамата. Това не е школа за рейнджъри, момчета. Не очакваме от вас да покривате нормите за олимпийския отбор, но в оперативната работа е добре да можеш да бягаш.
— В Куантико сержант Хъни обичаше да казва същото — съгласи се Брайън.
— Кой? — попита Доминик.
— Никълъс Хъни, старши сержант от артилерията и бивш морски пехотинец. Сигурно много са го майтапили заради името му, но едва ли някой си го е позволявал повече от един път. Беше един от инструкторите в подготвителната школа. Викаха му също и „Ник Чепа“ — каза той, грабна тоалетната кърпа и я подхвърли на брат си. — Като морски пехотинец не е бил нищо особено, но обичаше да казва, че от умението да бягат се нуждаят по-скоро пехотинците.
— Налагало ли ти се е да се спасяваш с бягане? — попита Доминик.
— За два месеца участвах в сражение само веднъж. През повечето време наблюдавахме как планинските кози се мъчат да си докарат някой инфаркт, катерейки се по проклетите хълмове.
— Толкова ли беше зле?
— Дори по-лошо — присъедини се към тях Алекзандър. — Обаче участието в сражения е повече за младежите, а не за зрелите мъже. Там, в пущинака, агент Карузо, носиш на гърба си тридесет и пет кила.
— Сигурно е било много забавно — каза Доминик, поглеждайки с уважение брат си.
— Страхотна работа. Е, Пийт, какви други приятни неща са в разписанието за днес?
— Първо се измийте — посъветва ги Алекзандър. Сега, когато се беше уверил, че и двамата са в сравнително добра физическа форма, макар че не се беше съмнявал в това — а и то не беше чак толкова важно, въпреки че беше казал противното, — можеха да се занимаят с по-сериозните неща.
— Доларът ще пострада — каза Джак на новия си бос.
— Много ли?
— Все едно бълха го е ухапала. Германците се канят да продадат долари срещу евро за около петстотин милиона.
— И това много ли е? — заинтересува се Сам Гренджър.
— Мен ли питате? — отвърна с въпрос Джак.
— Теб. Трябва да имаш някакъв отговор. Не е нужно непременно да е правилен, но трябва да е логичен.
Джак Райън-младши подаде записите от засечените телефонни разговори.
— Този човек Дитер разговаря с френския си колега. Опитва се да представи работата като най-обикновена трансакция, но преводачът усеща в тона му нещо недобро. Говоря малко немски, но не толкова добре, за да улавям такива нюанси — рече младият Райън на боса си. — Не мога да кажа защо германците и французите трябва да заговорничат против нас.
— Сегашните интереси на германците ги карат да се подмазват на французите, но не виждам какъвто и да било траен двустранен съюз. Поначало французите се страхуват от германците, а те пък гледат отвисоко на французите. Обаче французите имат имперски амбиции, винаги са ги имали. Погледни отношенията им с Америка. Като между брат и сестра на не повече от дванадесет години. Те се обичат, но не се разбират. Същото е и с отношенията между Германия и Франция, но там нещата са по-сложни. Французите някога са ги напердашили по задниците, но след това германците са се организирали и са напердашили техните задниците. И двете страни не са го забравили. Това е проклятието на Европа. Между европейците има много исторически спорове и те не могат да ги забравят.