— И какво общо имат те с това? — попита младият Райън.
— Директно — абсолютно нищо, но на по-заден план може би германският банкер иска да се сближи повече с този човек с оглед на някоя бъдеща игра. Може би французинът нарочно го оставя да си мисли така, за да може френската централна банка да спечели точки пред Берлин. Това е смешна игра. Не можеш да удариш прекалено силно противника си, защото той вече няма да играе с теб, а и ти самият не искаш да си създаваш големи врагове. Прилича повече на покер между съседи. Ако се представиш прекалено добре, ще си спечелиш врагове, а така ще е много по-скучно да живееш там, защото никой няма да дойде да играе в дома ти. Ако си най-тъпият от играчите на масата, другите ще се съюзят срещу теб и ще те оберат. Няма да ти вземат толкова много, че да те заболи, но ще ти откраднат достатъчно, за да могат да говорят помежду си колко ловко са те изиграли. Става така, че в играта всеки позабърсва нещо и отношенията се запазват сравнително приятелски. Там никой не е застрахован от голяма криза на ликвидностите, а когато това се случи, са ти нужни приятели. Забравих да ти кажа, че шефовете на централните банки гледат на всички на континента като на селяни, включително и на ръководителите на различните правителства.
— А на нас?
— На американците ли? О, да. За тях ние сме прости, зле образовани селяни, но изключителни късметлии.
— Обаче с големи пищови? — отбеляза Джак-младши.
— Е, да, селяните с патлаци винаги изнервят аристокрацията — съгласи се Гренджър и се усмихна под мустак. — Там те все още имат глупавите си класови предразсъдъци. Не могат да разберат колко зле им се отразява това на пазара, тъй като големите аристократи рядко излизат с наистина свежи идеи. Обаче това не е наш проблем.
„Odernint dum metuant“, помисли си Джак. Това беше едно от малкото неща, които беше запомнил от латински. Личното мото на император Калигула. „Нека мразят, щом като се страхуват.“ Не е ли могло човечеството да измисли нещо ново за цели две хилядолетия?
— Тогава какъв ни е проблемът? — попита той.
Гренджър поклати глава.
— Нямах това предвид. Те не ни обичат много, всъщност никога не са ни обичали, но същевременно не могат да живеят без нас. След гибелта на Съветския съюз някои от тях започват да си мислят, че могат, обаче ако наистина се опитат да го сторят, реалността така ще ги захапе за задниците, че ще им потече кръв. Бъркат това, което мисли аристокрацията, с онова, което мисли народът. Там им е проблемът. Мислят си, че хората разсъждават като водачите си, но не е така. Те гледат преди всичко какво има в портфейлите им, а иначе средностатистическият гражданин може сам да си създаде мнение за нещата, ако има време да помисли.
— Значи Колежът прави пари от света на техните фантазии?
— Отгатна. Да ти кажа право, мразя сапунените опери. И знаеш ли защо? — Лицето му придоби равнодушно изражение. — Защото, Джак, те отразяват точно реалността. Реалният живот, дори и на такова равнище, е пълен с глупости и егоцентризъм. Любовта не е тази, която движи света. Не са и парите, а глупостите.
— Е, чувал съм доста цинични неща, но чак пък…
Гренджър го прекъсна, вдигайки ръка.
— Не е цинизъм. Такава е човешката природа. Това е нещо, което не се е променило от десет хиляди години насам. Не знам дали изобщо ще се промени. Естествено, човешката природа има и своята добра страна — благородството, великодушието, готовността за саможертва, в някои случаи дори дързостта, както и любовта. Любовта има значение, и то много голямо. Но заедно с нея вървят завистта, алчността, лакомията — всичките седем смъртни гряха. Може би в крайна сметка Исус наистина е знаел какво говори.
— Това урок по философия ли е или по теология? — „Мислех, че ще е най-вече нещо, свързано с разузнаването“, каза си младият Райън.
— Следващата седмица ставам на петдесет години. Бързо остарях, а започнах да поумнявам твърде късно. Някакъв каубой го е казал още преди сто години — рече Гренджър и се усмихна. — Проблемът е, че вече си ужасно стар, за да можеш да направиш нещо по въпроса.