— Струва ми се логично. Добре, ще тръгна към магазина.
— Десет-четири. Това за теб ще означава прието, брат ми. — Доминик се обърна и видя как брат му се отдалечава. После продължи да си пие кафето и да наблюдава обекта. Не поглеждаше директно към нея, а малко под ъгъл.
— Какво прави тя? — попита Алдо.
— Изглежда, че си избира блуза. — Обектът беше на около тридесет години, с дълга до раменете кестенява коса. Беше доста хубава. На ръката си носеше годежен пръстен, но без диамант. Имаше евтин гердан, вероятно купен от магазина на „Уол Март“ от другата страна на улицата. Носеше блуза с прасковен цвят. Беше с черен панталон и с черни обувки без токове. Чантата й беше доста голяма. Не се оглеждаше много наоколо, което беше добре. Изглежда, че беше сама.
Най-накрая тя се спря на една блуза, която отдалеч изглеждаше от бяла коприна, плати я с кредитна карта и излезе от магазина.
— Обектът тръгва, Алдо.
След петнайсетина метра Брайън извърна глава директно към брат си и каза:
— Слушам те, Енцо.
Доминик вдигна чашата си, като че ли за да отпие.
— Завива наляво, идва към теб. След минута можеш да я поемеш ти.
— Десет-четири, Енцо.
Бяха паркирали колите си точно срещу търговския център. Това беше добре, защото обектът зави надясно и се насочи към вратата откъм паркинга.
— Алдо, приближи се на достатъчно разстояние, за да й видиш опашката — нареди Доминик.
— Какво?
— Прочети ми регистрационния й номер и опиши колата. Насочвам се към моя автомобил.
— Добре, разбрано, брат ми.
Доминик не се затича към колата си, а само се забърза. Влезе вътре, запали мотора и свали и двата прозореца.
— Енцо за Алдо, край.
— Тя кара зелено волво комби с регистрационен номер на щата Вирджиния УКР619. Сама е в колата, потегли и поема на север. Отивам при моето возило.
— Прието. Енцо тръгва след нея. — Зави покрай универсалния магазин на „Сиърс“ в източния край на търговския център толкова бързо, колкото позволяваше движението по улицата, и бръкна в джоба на сакото си за мобилния телефон. Обади се на справки да му кажат телефонния номер на бюрото на ФБР в Шарлотсвил. От телефонната компания му го съобщиха срещу допълнителна такса от петдесет цента.
— Обажда се специален агент Доминик Карузо. Номерът на картата ми е 16821. Искам веднага да проверите на кого принадлежи кола с регистрационен номер УКР619.
Този, който отговори на телефона, набра идентификационния номер в компютъра, за да провери идентичността на Доминик.
— Какво правите толкова далеч от Бирмингам, господин Карузо?
— Нямам време да ви обяснявам. Моля, проверете регистрационния номер на колата.
— Разбрано. Това е зелено волво на една година, регистрирано на името на Едуард и Мичъл Питърс с адрес „Райдинг Худ Корт“ номер 6, Вирджиния. Намира се в самия западен край на града. Нещо друго? Искате ли подкрепления?
— Не. Благодаря. Ще се оправя сам. Край.
Той изключи мобилния си телефон и предаде адреса на брат си по радиото. След това и двама направиха едно и също — въведоха адреса в навигационните си компютри.
— Ама че си ги метнал — рече Брайън и се усмихна.
— Добрите момчета не лъжат, Алдо. Просто си вършат работата. Ето, виждам обекта. Насочва се на запад по улица „Шейди Бренч“. — Ти къде се намираш?
— На около триста метра зад теб. Мамка му! Засече ме червен светофар.
— Добре, изчакай. Изглежда, че се прибира у дома, а ние знаем адреса. — Доминик се приближи на около петдесет метра от обекта, като държеше между себе си и преследваната кола един пикап. Не беше вършил подобно нещо преди и се изненада от голямото напрежение, с което е съпроводено.
— ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ЗАВИЕТЕ НАДЯСНО СЛЕД ТРИСТА МЕТРА — предупреди го компютърът.
— Благодаря ти, скъпа — отвърна Доминик.
В този момент волвото зави зад посочения от компютъра ъгъл. В края на краищата, справиха се доста добре. Доминик пое дълбоко въздух.
— Брайън, изглежда, че тя си отива право у дома. Просто ме следвай — нареди той по радиото.
— Разбрано, следвам те. Имаш ли представа коя е тази кифла в колата?
— От бюрото казаха, че се казва Мичъл Питърс.
Волвото зави наляво, после надясно в една тясна улица, където спря пред алея за автомобили, завършваща с гараж за две коли и средно голяма двуетажна къща. Той паркира колата си на петдесетина метра по-нататък по улицата и отпи глътка кафе. Брайън се появи след около тридесет секунди и направи същото на половин пресечка по-нагоре.
— Виждаш ли колата? — попита го Доминик.
— Да, Енцо — отвърна морският пехотинец. — Сега какво ще правим?
— Ами, елате да опитате по чаша от моето кафе — каза един женски глас. — Аз съм кифлата от волвото — обясни гласът.