В Колумбия беше време за закуска. Пабло и Ернесто предпочитаха англо-американския вариант с бекон или шунка с яйца и великолепно местно кафе.
— И така, ще си сътрудничим ли с онзи главорез с пешкир на главата? — попита Ернесто.
— Не виждам защо не — отвърна Пабло, като разбъркваше сметаната в чашата си. — Ще спечелим много пари, а възможността да предизвикаме хаос в дома на северноамериканците също ще е в наш интерес. Това ще накара техните граничари да проверяват повече хора, отколкото контейнери, и няма да ни навреди нито пряко, нито косвено.
— А какво ще стане, ако някой от тези мюсюлмани бъде заловен жив и бъде накаран да говори?
— Да говори за какво? Че с кого ще се срещат те, освен с някои мексикански койоти? — попита Пабло в отговор.
— Да, така е — съгласи се Ернесто. — Сигурно ме мислиш за страхлива бабишкера.
— Шефе, последният човек, който мислеше по подобен начин за теб, отдавна е мъртъв — рече Пабло и си спечели доволно сумтене и крива усмивка.
— Да, вярно е, но само глупак може да не внимава, когато полицията на две страни го преследва.
— Ами, нали затова им посочваме да преследват други, не съм ли прав?
Ернесто си даваше сметка, че това, с което се захваща, крие опасности. Да, той щеше да сключи сделка със съюзници по сметка, но нямаше да им съдейства толкова, колкото щеше да ги използва, превръщайки ги в обекти, които американците щяха да издирват и убиват. Всъщност тези фанатици нямат нищо против да бъдат убивани. Те търсят смъртта, така че като ги използва, той им прави услуга. Дори можеше много… само че много предпазливо… да ги издаде на северноамериканците, без да си навлече гнева им. Освен това как биха могли тези хора да му навредят на негова територия тук, в Колумбия? Това беше малко вероятно. Не че имаше намерение да ги издаде, но ако все пак го направеше, как ще го разберат? Първо, ако тяхното разузнаване беше толкова добро, те нямаше да имат нужда от помощта му. А след като янките и собственото му правителство не могат да се докопат до него тук, в Колумбия, как ще го направят тези хора?
— Пабло, как точно ще се свързваш с онзи човек?
— Чрез компютър. Той има няколко имейл адреса. Всичките са чрез европейски обслужващи провайдъри.
— Много добре. Кажи му, че сделката е одобрена от съвета. — Малцина знаеха, че съветът е Ернесто.
— Чудесно, шефе — каза Пабло и отиде при лаптопа си. Съобщението му беше изпратено за по-малко от минута. Пабло разбираше от компютри. Повечето международни престъпници и терористи също.
Беше третият ред от имейла: „Хуан, Мария е бременна. Ще има близнаци.“ — Мохамед и Пабло разполагаха с най-добрите кодирани програми, които можеха да се купят на пазара. Според продавачите те не можели да бъдат пробити от никого. Обаче Мохамед вярваше на подобни твърдения точно толкова, колкото в съществуването на Дядо Коледа. Тези компании бяха на Запад и се съобразяваха с реда в своите страни. Още повече, че използването точно на тези програми изостряше вниманието към неговите имейли на програмите за проследяване, които използваха Агенцията за национална сигурност, Британският правителствен комуникационен център и Френският генерален директор на вътрешната сигурност. Да не говорим пък за допълнителните неизвестни агенции, които можеха да подслушват международните комуникации легално и не чак толкова законно. Никоя от тях не обичаше нито него, нито колегите му. Израелското разузнаване Мосад със сигурност щеше да плати много, за да види главата му набита на кол, въпреки че те не знаеха и не биха могли да знаят за ролята му в ликвидирането на Дейвид Грийнголд.
Той и Пабло бяха се уговорили за код от невинни фрази, които можеха да означават всичко и да бъдат разпратени на различни абонати по света, а те от своя страна да ги предават. Техните електронни сметки се плащаха с анонимни кредитни карти, а самите сметки бяха в големи, напълно надеждни европейски провайдъри за интернет услуги. Интернет по свой начин гарантира анонимността не по-зле от швейцарските банки. Ежедневно в ефира има толкова много имейли, че е трудно някой да проследява всичките, дори и с помощта на компютри. Ако не използваше някакви лесни за отгатване ключови думи, неговите съобщения бяха съвсем сигурни, заключи Мохамед.
Значи колумбийците бяха готови да сътрудничат… Мария е бременна и ще има близнаци, т.е. сътрудничеството можеше да започне веднага. На вечерята тази вечер можеше да го каже на своя гост и работата щеше да започне без каквото и да било забавяне. Новината си заслужаваше дори една-две чаши вино с надеждата, че милостивият Аллах щеше да му прости този грях.