— Ами ако пречукаме не този, когото трябва?
— Доминик, такава възможност съществува, но независимо кой е той, мога да ви обещая, че от вас няма да се иска да убиете малкия брат на майка Тереза. Отнасяме се с изключителна предпазливост към обекта, който подбираме. Ще знаете кой е той и как и защо е нужно да бъде ликвидиран, преди да ви изпратим.
— Ще се наложи ли да убиваме и жени? — попита Брайън. Това не влизаше в моралния кодекс на морския пехотинец.
— Доколкото ми е известно, не се е случвало подобно нещо, но теоретично е възможно. И така, ако това ви беше достатъчно за закуска, сега вече можете да премислите нещата.
— Господи! — рече Брайън, след като Алекзандър излезе от стаята. — Какво ли пък ще има за обяд?
— Изненадан ли си?
— Не съвсем, Енцо, но начинът, по който той току-що ни разясни някои неща…
— Виж какво, брат ми, колко пъти ти е идвало наум защо да не поемеш нещата в собствените си ръце?
— Ти си полицаят, Енцо, и ти си човекът, който в крайна сметка трябва да каже дали да се заемем с тази работа, или да я зарежем.
— Е, да, трябва да ти кажа обаче, че в онзи случай в Алабама, когато трябваше да стрелям, малко попресилих нещата. През цялото време, докато пътувах за Вашингтон, обмислях как да обясня на Гюс Върнър, а на него изобщо не му мигна окото.
— И тогава какво мислиш да правим?
— Алдо, ще ми се да науча нещо повече. Нали знаеш тексаската поговорка, че има повече хора за убиване, отколкото коне за крадене.
Размяната на ролите изненада доста Брайън. В края на краищата той беше морският пехотинец, който би трябвало да стреля без много да разсъждава, а Енцо беше човекът, обучен да разяснява правата на хората, преди да им щракне белезниците.
Това, че и двамата бяха способни да приемат нещата от живота такива, каквито са, без да сънуват после кошмари, беше за тях очевидно. Но тук се отиваше по-далеч. Ставаше въпрос за предумишлено убийство. Обикновено Брайън влизаше в боя с изключително добре подготвен снайперист под негово командване и знаеше, че това, което вършат, не се различава много от обикновеното убийство. Но униформата, която носеше, правеше нещата различни. Тя беше нещо като благословия. Обектът беше противник, а на бойното поле всеки трябваше да се грижи сам за живота си, защото ако не го направеше, грешката щеше да бъде негова, а не на този, който го беше убил. Тук обаче щяха да преследват отделни хора с предварително поставената задача да ги убият, а той не беше възпитан и обучен за такова нещо. Щеше да е облечен в цивилни дрехи и убиването на хора при такива обстоятелства го превръщаше в шпионин, а не в офицер от корпуса на морската пехота на Съединените щати. В последното имаше някакво достойнство, а в първия вариант за подобно нещо почти не можеше да става дума, или поне така беше научен да мисли. Сега светът вече нямаше да бъде поле на честта. Реалният живот не беше дуел, в който хора с еднакви оръжия застават един срещу друг на някое открито място. Не, той беше обучен да планира действията си така, че да не остави никакъв шанс за противника си, защото под негова команда имаше хора, чийто живот се беше заклел да пази. В сражението си имаше правила. Вярно, груби, но все пак правила. Сега от него се искаше да ги загърби и да стане… Какво? Платен убиец? Зъбите на някакъв национален див звяр. Да се превърне в маскиран отмъстител от стар криминален филм. Това не се връзваше много с неговата представа за света.
Когато го изпратиха в Афганистан, той не беше… Не беше какво? Не беше действал под прикритието на търговец на риба на някоя градска улица. В онези проклети планини нямаше градски улици. Всичко приличаше повече на лов за голям дивеч, в който животното имаше свои оръжия. В този лов имаше някакво достойнство, защото това, което вършеше, беше с одобрението на неговата страна. Предвиждаше се и награда, ако в боя проявеше храброст.
С две думи, имаше върху какво да се замисли при втората чаша сутрешно кафе.
— Господи, Енцо — каза той тихо.
— Брайън, знаеш ли за какво мечтае всяко ченге? — попита Доминик.
— Да наруши закона и никой да не му направи нищо. Това ли е?
Доминик поклати глава.
— Имах подобен разговор по темата с Гюс Върнър. Не, не е да наруши закона, но поне веднъж той да е законът, или както Върнър каза, да бъде отмъстителният меч на Бога, да накаже виновния, без да му се пречкат разни адвокати и други подобни боклуци, сам да раздаде правосъдие. Казват, че не се случва често, но да ти кажа, на мен ми се случи в Алабама и се почувствах много добре. Само трябва да си сигурен, че си пречукал този, когото трябва.