— А как можеш да бъдеш сигурен? — попита Алдо.
— Ако не си, няма да изпълниш мисията. Не могат да те обесят за това, че не си извършил убийство.
— И все пак си е убийство, нали?
— Не е, ако боклукът, който си убил, си го е заслужил. Това е морален въпрос, но той е важен за този, който е извършил убийство под закрилата на закона и после не сънува кошмари.
— Веднага ли?
— Да.
— Колко души имаме вече на разположение? — попита Мохамед.
— Шестнайсет.
— Аха. — Той отпи глътка хубаво френско вино от долината на Лоара. Гостът му пиеше минерална вода с лимон. — А какви са езиковите им познания?
— Мисля, че са достатъчни.
— Чудесно. Кажи им да се подготвят за пътуване. Ще ги прехвърлим със самолет в Мексико. Там ще се срещнат с нашите нови приятели и ще пътуват за Америка. Когато пристигнат, ще могат да си свършат работата.
— Инш Аллах — каза другият.
— Да, ако е рекъл Аллах — повтори Мохамед на английски, напомняйки на госта си на какъв език трябва да говори.
Намираха се в един ресторант край реката и бяха заели места по-встрани. Бяха двама добре облечени мъже, излезли на приятелска вечеря, които говорят нормално, а не се крият и не се държат като заговорници. Изискваше се известна концентрация, защото беше естествено да имат заговорнически вид заради това, което правеха. Но и двамата бяха свикнали с подобни срещи.
— Как се почувства, когато уби онзи евреин в Рим?
— Много добре, Ибрахим, когато усетих тялото му да се свлича, след като му забих ножа в гърба и видях изненадата, изписана на лицето му.
Ибрахим широко се усмихна. Не се случваше всеки ден да убият офицер от Мосад, камо ли пък шеф на тяхно бюро. Израелците щяха винаги да бъдат най-омразните им врагове, ако не и най-опасните.
— Бог беше добър към нас в този ден — каза той.
Случаят с Грийнголд се беше отразил добре на самочувствието на Мохамед. Убийството му дори не беше напълно наложително. Играта с подхвърлената на израелеца любопитна информация му беше забавна, а и не беше особено трудна, макар че това скоро нямаше да се повтори. Не, Мосад поне за известно време нямаше да позволи на своите хора да направят нищо самостоятелно, без преди това да бъдат взети всички предпазни мерки. Те не бяха глупави и се учеха от грешките си. Обаче убийството на тигър само по себе си го изпълваше със задоволство. Жалко, че нямаше как да му одере кожата. Но къде би могъл да я окачи? Вече нямаше постоянен дом, а само известен брой конспиративни квартири, които може би и не бяха чак толкова надеждни. Обаче човек не може да се безпокои за всичко. Така не би свършил нищо. Мохамед и колегите му не се страхуваха от смъртта, а само от провал. А те не възнамеряваха да се провалят.
— Трябва да знам всички подробности около срещата. Сам ще се погрижа за пътуването. Нашите нови приятели ли ще доставят оръжията?
— Точно така — увери го Мохамед.
— А как ще влязат бойците ни в Америка?
— За това ще имат грижа нашите приятели. Обаче първо ще изпратиш една група от трима души, за да се уверим, че са взети всички мерки за сигурност.
— Разбира се. — И двамата знаеха всичко, свързано с оперативната сигурност. Имаха много случаи, от които да се поучат, и не всички бяха безобидни. Членове на неговата организация имаше в много затвори по света. Бяха хора без късмет, избегнали смъртта. Това беше проблем, с който организацията му не беше успяла да се справи. Да загинеш по време на акция беше достойно и смело. Да бъдеш заловен от полицай като обикновен престъпник беше недостойно и унизително, но някои от хората му го предпочитаха пред възможността да умрат, когато не бяха изпълнили мисията си. За много от колегите му затворите на западните държави не бяха чак толкова ужасни. Вярно е, че трябваше да стоят между четири стени, но ги хранеха редовно, а и западните държави не нарушаваха мюсюлманските изисквания към храната.
Отношението на тези страни към враговете им беше толкова мекушаво и глупаво. Те проявяваха състрадание към хора, които не им се отплащаха със същото. Обаче Мохамед нямаше вина за това.
— По дяволите — рече Джак. — Беше първият му ден откъм „черната“ страна на къщата. Благодарение на подготовката му обучението в тънкостите на финансите напредваше бързо. Дядо му Мюлър го беше научил на много неща по време на редките му гостувания във фамилната къща. Той и бащата на Джак бяха любезни един към друг, но за дядо Джо истинските мъже предпочитаха да се занимават с търговия, а не да правят кариера в мръсния свят на политиката, въпреки че трябваше да признае, че зет му се беше справил добре във Вашингтон. Обаче какви пари можеше да направи той на Уолстрийт… Защо трябва човек да се отказва от подобна възможност? Разбира се, Мюлър никога не го беше казвал на малкия Джак, но мнението му по въпроса беше съвсем очевидно. При всички случаи обаче Джак би могъл да получи някаква работа на начинаещ в големите финансови къщи и вероятно оттам щеше бързо да се издигне. Обаче за него важното беше, че вече се беше запознал с финансовата част от дейността на Колежа и сега вече беше в Оперативния отдел. Всъщност той не се казваше така, но така го наричаха онези, които работеха в него. — Толкова ли са добри?