— Паспортите ни са от Катар. Имаме и международни шофьорски книжки. Всички говорим приемлив английски и можем да четем карти. Запознати сме с американските закони. Ще караме внимателно и няма да превишаваме скоростта. Ще бъдем максимално предпазливи и няма да даваме поводи.
— Добре — рече Пабло. Значи наистина бяха инструктирани. Някои дори може и да са запомнили какво им е казано. — Помнете, че една грешка може да провали мисията на всички ви. А грешки се правят лесно. Америка е лесна страна за живеене и за придвижване в нея, но полицаите й са много ефикасни. Докато не те забележат, си в безопасност от тях. Затова трябва да се пазите да не ви забележат. Ако не го направите, сте обречени на провал.
— Няма да се провалим, Диего — обеща Мустафа.
„Няма да се провалите в какво?“, запита се Пабло, но не го каза гласно. „Колко ли жени и деца ще избиете?“ Всъщност за него това нямаше значение. Беше страхлив начин за убиване, но в културата на неговите „приятели“ правилата за това какво е достойно бяха много по-различни от неговите. Това си беше бизнес и другото не го интересуваше.
Три мили бягане, лицеви опори и портокалов сок след кафето — това беше животът в Южна Вирджиния.
— Брайън, носил ли си огнестрелно оръжие?
— Обикновено автоматична карабина М–16 с пет-шест допълнителни пълнителя. Към основното снаряжение влизат и няколко гранати, Пийт.
— Всъщност имах предвид по-скоро пистолети.
— Свикнал съм с „Берета“ М–9.
— Добре ли си служиш с него?
— Това беше част от подготовката ми, Пийт. Покрих изискванията за експертно ниво в Куантико, но така направиха и повечето от хората в моя клас. Не е кой знае какво постижение.
— А движил ли си се с него?
— Имаш предвид когато съм в цивилни дрехи ли? Не.
— Е, тогава започвай да свикваш.
— Законно ли е? — попита Брайън.
— Във Вирджиния лесно се дават разрешителни. Ако досието ти е чисто, ще получиш разрешение за скрито носене на оръжие. А ти, Доминик?
— Аз все още съм агент от ФБР, Пийт. На улицата ще се чувствам като гол без моя приятел.
— И какво оръжие носиш?
— „Смит и Уесън“–1076. Стреля с 10-милиметрови патрони с двойно действие. Напоследък в Бюрото преминаха на „Глок“, но на мен другият ми харесва повече. — „Е, не отбелязвам чертички на дръжката“, въздържа се да каже той, въпреки че беше мислил по въпроса.
— Добре. Когато си извън лагера, искам да носиш пистолета си, за да свикваш, Брайън.
— Естествено. По-добре е, отколкото да мъкнеш на гърба си 30-килограмова раница.
Разбира се, имаше и други освен Сали. Джак работеше общо върху единайсет различни хора, от които само един не беше от Близкия изток, но всички се занимаваха с финанси. Този от европейски произход живееше в Рияд. Беше германец, но беше приел исляма, което само по себе си беше достатъчно странно, за да заслужи електронно наблюдение. Университетският немски на Джак беше достатъчно добър, за да чете имейлите на човека, но те не казваха много. Очевидно германецът беше възприел местните навици и не пиеше дори бира. Явно беше популярен сред саудитските си приятели. Характерното за исляма беше, че ако се подчиняваш на правилата и се молиш по правилния начин, не е важно как изглеждаш. Това би било достойно за възхищение, като изключим факта, че повечето световни терористи се молеха в Мека. Обаче ислямът няма вина за това, припомни си Джак. В нощта, когато той се беше родил, едни хора се бяха опитали да го убият още докато беше в утробата на майка си — бяха католици. Фанатиците си остават фанатици навсякъде по света. Фактът, че тези хора се бяха опитали да убият майка му, беше достатъчен да го накара да посегне към своя „Берета“–4. Баща му, е, баща му беше способен да се грижи сам за себе си, но посегателството срещу жени представляваше много по-голямо прекрачване на границата и тази крачка можеше да бъде направена само веднъж, и то само в една посока. Нямаше връщане назад.
Разбира се, той не помнеше нищо от случилото се. Всички терористи от ООА — Обединената освободителна армия — вече се бяха изправили пред Бога, което беше добре за щата Мериланд, много преди той да постъпи в началното училище, а родителите му никога не говореха за това. Обаче сестра му Сали говореше. Тя все още сънуваше случилото се. Джак се запита дали майка му и баща му също го сънуваха. Забравяха ли се с течение на времето подобни събития? По телевизионния канал „История“ беше видял да се споменава, че ветерани от Втората световна война все още сънуват нощем кошмари от сраженията, а оттогава бяха изминали повече от 60 години. Подобни спомени бяха истинско проклятие.