Процесът си имаше своите граници. Прекалено свободното използване на информацията от електронното разузнаване разкриваше и неговото съществуване, което караше обектите да сменят методите си на кодиране. От друга страна, прекалено малката използваемост на подобна информация беше минус, равен на положението изобщо да не я притежаваш. За нещастие разузнавателните служби правеха повече второто. Създаването на ново министерство на вътрешната сигурност теоретично поставяше основите на централно управление на цялата враждебна информация, но размерите на тази нова суперагенция я спъваха още от самото начало. Цялата информация беше на нейно разположение, но нейното количество беше прекалено голямо, за да бъде обработено, и в тази работа участваха извънредно много хора, за да могат да произведат нещо наистина значимо.
Обаче старите навици умират трудно. Разузнаването си остана същото, независимо че върху своята бюрокрация имаше за шапка една суперагенция. Хората в неговите отдели разговаряха помежду си и запазваха за себе си това, което знаеха, за да се отличават от онези, които не го знаят… и искаха нещата да си останат все такива.
Основният принцип, по който Агенцията за национална сигурност поддържаше връзка с ЦРУ, беше формулата: Това е интересно, вие какво мислите? Всяка агенция си имаше различни характеристики. Те говореха по различен начин. Мислеха различно. И ако изобщо го правеха, действаха по различен начин.
Все пак беше добре, че мислите им вървяха в паралелни посоки, а не в противоположни. Общо взето, ЦРУ имаше по-добри аналитици, а АНС беше по-добра в събирането на информация. И от двете общи правила имаше изключения и в двата случая, а истински талантливите хора се познаваха и разговаряха помежду си на един и същи език.
Това стана ясно на следващата сутрин при междуагенционния телеграмен обмен. Един старши аналитик във Форт Мийд го беше изпратил с гриф МЪЛНИЯ на своя колега в Ленгли. Това гарантираше, че ще бъде забелязано в Колежа. Джери Раундс го видя най-отгоре на сутрешния си куп с имейли и го внесе на утринното оперативно съвещание.
Човекът казва: „Този път здравата ще ги ужилим.“ Какво ли може да означава това? — запита се на глас Джери Раундс.
Предишния ден Том Дейвис беше в Ню Йорк и имаше работна закуска с хора от „Морган Стенли“. Беше неприятно, когато бизнесът пречеше на бизнеса.
— Добър ли е преводът? — попита Гери Хендли.
— В придружителната бележка се казва, че не е имало проблеми с приемането. Засеченият разговор е ясен, без смущения от статично електричество. Това е едно просто, декларативно изречение на литературен арабски, без някакви особени нюанси в смисъла — каза Раундс.
— Какъв е произходът и кой е получателят? — продължи да разпитва Хендли.
— Човекът, който говори, се казва Фаад. Второто му име е неизвестно. Този човек ни е познат. Според нас е един от техните хора на средно ниво, който се занимава повече с планиране, отколкото с оперативна работа. Живее някъде в Бахрейн. Говори по мобилния си телефон само когато се намира в движеща се кола или на публично място, като например пазар или нещо подобно. Все още никой не е успял да се добере до негов личен телефон.
— Предполага се, че реципиентът — продължи Бел — е нов човек… или по-вероятно някой от старите, но с наскоро клониран телефон. Това е стар аналогов телефон и те не са могли да изкарат звукозапис.
— Значи може би имат някаква операция в ход… — отбеляза Хендли.
— Така изглежда — съгласи се Раундс. — Естеството и местоположението й са неизвестни.
— Значи ние не знаем абсолютно нищо. — Хендли се пресегна за чашата си с кафе и силно се намръщи. — И какво смятат да направят по въпроса?
Гренджър се възползва от възможността да се обади:
— Нищо полезно, Гери. Намират се в мисловна безизходица. Ако повишават с една степен възможната опасност, то е за да бият тревога, а те правят подобни неща толкова често, че имат обратния ефект. Докато не разкрият текста и източника, никой няма да приеме нещата на сериозно. Ако те разкрият нещо, без съмнение ще загубим източника.