За момента Брайън реши да мушне своя пистолет в колана на панталоните си.
— Къде ще ходим днес, Пийт?
— Пак до търговския център. Отново ще се упражняваме в проследяване.
— Страхотно — рече Брайън. — Защо нямате хапчета, които правят хората невидими?
— Хърбърт Джордж Уелс е отнесъл формулата със себе си.
Глава девета
С БОГА НАПРЕД
Пътят на Джак с кола до Колежа му отне тридесет и пет минути. През цялото време слушаше утринните предавания на националното радио, защото и той като баща си не си падаше по съвременната музика. За Джон Патрик Райън-младши приликите с баща му бяха повод за раздразнение и възторг през целия му живот. През по-голямата част от юношеството си той се беше борил с тях, опитвайки се да намери своя идентичност, различна от тази на консервативния му баща, но в колежа някак неусетно, без дори да забележи, се беше върнал към тях. Казваше си, че просто прави това, което е логично, например да излиза на срещи с момичета, които биха могли да бъдат добри кандидатки за съпруги, въпреки че така и не можа да намери напълно подходящата. Това той несъзнателно определяше, като ги сравняваше с майка си. В Джорджтаун се дразнеше от учители, които казваха, че е копие на стария, а после си припомняше, че баща му не беше чак толкова лош човек. Би могло да бъде много по-зле. Беше станал свидетел на не малко бунтове дори в един университет, също толкова консервативен, колкото и самият Джорджтаун с неговите йезуитски традиции и разбирания. Някои от неговите колеги дори открито се бяха отказали от родителите си, но какъв задник трябва да бъдеш, за да направиш нещо подобно? Колкото и уравновесен и старомоден да беше старият, той беше един добър баща. Никога не се натрапваше прекалено много и го беше оставил да върви и да избира собствения си път… Защото беше уверен, че ще се справи добре ли? — запита се Джак. Не, не беше заради това. Ако баща му беше чак такъв конспиратор, Джак със сигурност щеше да забележи.
Замисли се за конспирацията. За нея се пишеше много във вестниците и евтините булевардни романи. Баща му дори неведнъж се беше заканвал на шега да накара личния му хеликоптер в корпуса на морската пехота да бъде боядисан в „черно“. Щеше да бъде направо скандално, помисли си Джак. Вместо това заместител на баща му беше станал Майк Бренън, когото той редовно засипваше с въпроси, много от които се отнасяха до световната конспирация. Беше крайно разочарован да научи, че Сикрет Сървис на Съединените щати са сто процента убедени, че Ли Харви Осуалд сам е убил Джон Кенеди. В тяхната школа в Белтсвил в околностите на Вашингтон Джак беше държал в ръцете си и дори беше стрелял с копие на 6,5-милиметровата карабина „Манлихер-Каркано“, с която беше отнет животът на бившия президент. За собствено удовлетворение беше получил пълни разяснения по случая, въпреки че от тях едва ли би била доволна индустрията на световната конспирация, която ревностно и комерсиално вярваше в обратното. Тя дори изказа предположението, че като бивш служител на ЦРУ баща му е крайният облагодетелстван от един заговор, по който се работи в продължение на петдесет години с изричната цел ЦРУ да управлява държавата. Да бе, също като Тристранната комисия и Световният ред на свободните зидари, или каквото там им дойде наум на писателите на политически трилъри. От баща си и от Майк Бренън беше чувал много истории за ЦРУ, малко от които бяха ласкави за ФБР. Според тях от Бюрото са доста добри, но далеч не толкова компетентни, колкото ги изкарваше Холивуд. Но в Холивуд сигурно вярваха, че и заекът Роджър е истински… В края на краищата образът му им донесе толкова пари. Не, ЦРУ имаше два големи недостатъка…
… дали Колежът беше средството за тяхното отстраняване…? Това беше въпросът. По дяволите, рече си Джак, завивайки по шосе номер 29, може пък привържениците на теорията за конспирацията в крайна сметка да се окажат прави? Собственият му отговор беше сумтене и кисела физиономия.
Не, Колежът изобщо не беше подобно нещо, не беше като организацията СПЕКТЪР от филмите за Джеймс Бонд. Теорията за конспирацията зависеше от способността на голям брой хора да държат устата си затворена, а както много пъти му беше казвал Майк Бренън, лошите момчета не могат да си мълчат. Майк много пъти му беше говорил, че хората във федералните затвори не са глухонеми, но идиотите престъпници така и не го разбират.
Дори тези, които се мъчеше да открие, страдат от същия проблем, а се предполага, че са умни и много мотивирани. Или пък те си го мислят. Едва ли ще е така, дори ако бяха като лошите момчета от филмите. На тях им беше нужно да говорят и това щеше да ги провали. Запита се коя беше причината. Дали хората, които вършеха злини, изпитваха нужда да се хвалят, или пък искаха други да им казват, че вършат добро по някакъв перверзен начин? Хората, които търсеше, бяха мюсюлмани, но имаше и други мюсюлмани. Той и баща му познаваха принц Али от Саудитска Арабия. Беше добър човек. Беше дал на баща му сабята, която послужи на Сикрет Сървис да му измисли кодовото наименование. Този човек продължаваше да се отбива в дома им веднъж годишно, защото след като веднъж си станал приятел със саудитец, той ставаше най-лоялният човек на света. Разбира се, това беше валидно още повече, ако си и бивш президент… или пък, както беше в неговия случай — син на бивш президент, който сега си проправя сам път в „подземния“ свят…