„Как ли ще реагира татко, ако разбере? — запита се Джак. — Сигурно ще е неприятно изненадан. А мама! Тя пък направо ще получи припадък.“ Тази мисъл го накара да се разсмее, докато завиваше наляво. Не беше нужно майка му да научава. Версията за прикритие щеше да мине пред нея… и пред дядо му, но не и пред баща му. Беше помогнал за създаването на това място. Може би в края на краищата той наистина имаше нужда от един черен хеликоптер.
Паркира на определеното за него място под номер 127. Колежът едва ли е чак толкова голям и могъщ. Не и с персонал, който нямаше дори сто и петдесет души. Заключи колата и тръгна към входа, казвайки си, че това ходене на работа всяка сутрин започва да му писва. Но всеки трябваше да започне отнякъде.
Влезе през задния вход, както повечето от останалите. Там имаше бюро на портиера, който едновременно беше и охрана. Човекът се казваше Ърни Чамбърс — бивш старши сержант от 1-ва пехотна дивизия. На ревера на синьото му сако имаше малка емблема на пехотинец, в случай че някой пропусне да забележи широките му рамене и суровите черни очи. След първата война в Персийския залив беше напуснал армията и беше станал полицай от транспортната полиция. Вероятно се е справял добре с опазването на реда и ръководенето на уличното движение, помисли си Джак, като му махна с ръка за поздрав.
— Здравейте, господин Райън.
— Добро утро, Ърни.
— Приятна работа, сър. — Бившият сержант се обръщаше към всички със „сър“.
Два часа по-рано в околностите на Суидад Хуарес. Там джипът спря на един площад, използван за паркинг, до други четири джипа. Зад тях имаше още коли, които ги бяха следвали през целия път до американската граница. Хората се разбудиха от дрямката и излязоха навън да подишат студения утринен въздух и да се поразкършат.
— Тук аз ви напускам, сеньор — каза шофьорът на Мустафа. — Трябва да отидете при човека, застанал до жълто-кафявия форд експлорър. „Vaya com Dias, Amigos“ — благоволи да им пожелае накрая той: „Бог да е с вас.“
Мустафа отиде при посочения човек. Беше висок и носеше каубойска шапка. Имаше доста мърляв вид, а мустаците му се нуждаеха от подрязване.
— Добър ден, аз съм Педро. Ще бъда ваш водач за останалата част от пътя. В моята кола ще бъдете четирима души, нали?
Мустафа кимна.
— Точно така.
— В джипа има бутилки с вода. Ако искате да си вземете нещо за ядене, можете да си купите каквото пожелаете от магазина. — Той посочи с ръка сградата.
Мустафа и колегите му така и направиха и след десет минути всички се качиха в колите и продължиха.
Движеха се на запад, главно по шосе №2. Колите се разредиха и вече не пътуваха като група. Бяха четири големи американски джипа, покрити с дебел слой мръсотия и кал, за да не изглеждат нови. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и грееше в гърба им, като хвърляше сенки по тъмнокафявата земя.
Там, на площада, Педро явно беше изчерпал целия си словесен запас. Сега не казваше нищо, само се оригваше от време на време и пушеше цигара от цигара. Беше включил радиото на станция, която предаваше на къси вълни, и тананикаше в унисон с испанската музика. Арабите мълчаха.
— Здравей, Тони — поздрави Джак. Колегата му беше вече пред компютъра.
— Здрасти — отвърна Уилс.
— Нещо интересно тази сутрин?
— От вчера не е имало нищо, но в ЦРУ пак обсъждат дали някой да започне да следи Фаад.
— Ще го решат ли наистина?
— Шансовете да позная са колкото и твоите. Шефът на станцията в Бахрейн казва, че за да организира следене, му трябват повече хора, а в Ленгли хората, от които зависи това, вероятно си прехвърлят топката един на друг.
— Баща ми казваше, че на практика държавата се управлява от счетоводители и юристи.
— Не е бил много далеч от истината, приятелю. Макар че един бог знае дали Ед Кийлти е на същото мнение. Какво е мнението на баща ти за него?