— Пристигнахме, приятели — съобщи той. — Надявам се, че сте готови да вървите.
Четиримата слязоха, разкършиха се както преди и се огледаха наоколо. Към тях се приближи друг мъж, докато останалите три джипа спряха до тях и се освободиха от пътниците си.
— Здравей, Педро — поздрави новият мексиканец техния шофьор, когото явно добре познаваше.
— Buenos dias, Рикардо. Това са хората, които искат да отидат в Америка.
— Здравейте. — Той се здрависа с първите четирима. — Името ми е Рикардо и аз съм вашият койот.
— Какво? — попита Мустафа.
— Това е термин. Прехвърлям хора през границата срещу заплащане. За вас вече ми е платено.
— Колко е далече?
— Десет километра умерен ход — успокои го той. — По-голямата част от местността е като тази тук. Ако видите змия, просто я отминете. Няма да ви преследва. Но ако сте на един метър от нея, може да ви нападне и да ви убие. Като изключим това, няма от какво друго да се страхувате. Ако видите хеликоптер, трябва да легнете на земята и да не мърдате. Американците не пазят добре границата си. И което е най-странно, не я пазят толкова добре през деня, колкото през нощта. Освен това сме взели и някои предпазни мерки.
— Какви?
— В този камион има трийсет души — каза той, посочвайки към големия покрит червен камион, който бяха видели. — Те ще вървят пред нас малко по на запад, и ако заловят някого, ще бъде един от тях.
— Колко дълго ще продължи това?
— Три часа. Може и по-малко, ако сте във форма. Имате ли вода?
— Знаем какво е пустиня — увери го Мустафа.
— Щом казвате. Тогава да тръгваме. Следвайте ме, амиго. — Рикардо тръгна на север. Дрехите му бяха жълто-кафяви на цвят. Носеше военен колан със закачени на него три манерки, военен бинокъл и войнишка шапка с козирка. Ботушите му бяха доста износени. Вървеше със спокойна, уверена крачка, не прекалено бързо, че да си личи, но оставяше все по-голямо разстояние след себе си. Наредиха се след него в индийска нишка, за да скрият броя си от евентуални преследвачи. Мустафа беше най-отпред на около пет метра зад койота.
На около триста метра от плантаторската къща имаше стрелбище. Беше на открито и със стоманени мишени, същите като в школата на ФБР, които имаха отгоре кръгове, съответстващи грубо на размерите на човешка глава. При попадение се чуваше приятно чаткане и те падаха, както би паднал човек, прострелян в главата. Оказа се, че Енцо е по-добър в тази работа. Алдо обясни, че в корпуса на морската пехота не наблягат много на стрелбата с пистолет, докато ФБР й обръща специално внимание, защото всички трябва да могат да стрелят добре с пистолет. Енцо стреляше в стойка „Уийвър“, в която оръжието се държи с две ръце, докато морският пехотинец стреляше с протегната напред ръка, както го бяха учили инструкторите.
— Алдо, това те прави по-добра мишена — предупреди го Доминик.
— Така ли? — Брайън стреля три пъти подред и постигна три добри попадения. — Трудно се стреля с куршум между очите, брат ми.
— А какви са тези глупости от сорта един изстрел — един мъртвец? За всичко, което си заслужава да стреляш по него, са нужни по два изстрела.
— Ти колко пъти стреля по онзи мръсник в Алабама? — попита Брайън.
— Три пъти. Не исках да рискувам — обясни Доминик.
— Сигурно си бил прав. Я ми дай да опитам с твоя „Смит и Уесън“.
Доминик извади патрона от цевта, преди да подаде пистолета на брат си, а след това и пълнителя. Брайън се прицели няколко пъти и натисна спусъка без патрон, за да почувства оръжието, а после зареди пистолета. С първия изстрел свали една глава. С втория също. При третия не улучи, но с четвъртия успя. Върна пистолета на брат си. — Усещам го по-различно в ръката си — обясни той.
— Ще свикнеш — обеща му Доминик.
— Благодаря, но на мен ми харесва да имам още шест патрона в пълнителя.
— Твоя работа.
— Аз пък се питам какво ли ще означава тази стрелба по глави? — зачуди се Брайън. — За мен най-сигурният начин да повалиш някого с един изстрел е снайперската карабина, а не пистолетът.