Още един ден, преминал в тъпа работа, помисли си Джак, докато вървеше към колата си. Лошото в Колежа беше, че не можеше да се оплаче на никого. Никой нямаше право на достъп до подобен вид информация, макар че не беше ясно защо. Естествено, би могъл да обсъди това с баща си. Президентът по принцип има право на достъп до всякаква информация. Такъв достъп на практика имаха и бившите президенти. Но той не можеше да направи това. Баща му нямаше да се зарадва, когато научи за новата му работа. Можеше да се обади по телефона и да прецака всичко, а Джак беше достатъчно благоразумен, за да потърпи поне няколко месеца. Въпреки това възможността да поприказва с някого, който беше вътре в нещата, щеше да бъде голямо облекчение за него. Просто някой, който да каже: да, това наистина е важно и да, ти наистина даваш приноса си за установяване на Истината, Справедливостта и Американския начин на живот.
Би ли могъл той да промени нещата? Светът се развиваше така, както винаги се беше развивал, и той едва ли би могъл да промени нещо. Дори баща му с цялата власт, която беше притежавал като президент, не беше в състояние да го стори. Тогава какво ли пък би могъл да постигне някакъв млад принц като него? Обаче ако в този свят някои повредили се неща трябваше да се оправят, те трябваше да попаднат в ръцете на човек, който нямаше да си задава въпроса дали е възможно или не. Може би някой, който беше достатъчно млад и глупав, за да не е наясно, че невъзможните неща са просто… невъзможни. Нито баща му, нито майка му вярваха в тази дума, а и той беше възпитан по този начин. Скоро Сали щеше да завърши медицинския колеж и щеше да специализира онкология — майка им съжаляваше, че не се беше заловила с нея в своята медицинска кариера. Сестра му обясняваше на всеки, който я питаше защо бе избрала точно тази специалност, че докато се изучи, главата на дракона рак ще бъде отрязана веднъж завинаги. Така че част от това, в което вярваха семейство Райън, беше, че няма невъзможни неща. Той още не знаеше как се постига това, но светът беше пълен с неща, които тепърва трябваше да научи, а той беше умен и добре образован. Освен това разполагаше със значително наследство, което му позволяваше да следва пътя си, без да се страхува, че ще гладува, ако обиди някого, от когото зависи кариерата му. Това беше най-важната свобода, която неговият баща му беше подсигурил, а Джон Патрик Райън-младши беше достатъчно умен, за да си дава сметка колко важно е това.
Вместо сами да си приготвят вечерята, решиха тази вечер да отидат да хапнат навън по една пържола. В заведението беше пълно с колежани от университета на Вирджиния. Виждаше се, че всичките са умни деца, но не чак толкова, колкото сами си мислеха, че са. Освен това говореха по-високо от нормалното и бяха малко по-самоуверени. Това беше едно от предимствата на децата — колкото и да ненавиждаха да ги наричат така. Деца, за чиито нужди все още продължаваха да се грижат милите родители, макар и отдалеч. На двамата Карузо им беше любопитно да видят как самите те са изглеждали само преди няколко години, преди трудната подготовка и опитът, придобит в реалния свят, да ги превърнат в нещо друго. В точно какво, не бяха още сигурни. Това, което в училище изглеждаше толкова просто, след напускането на академичната среда стана безкрайно сложно. Светът в крайна сметка не беше дигитален, а една аналогова реалност — винаги неподредена, винаги със свободни краища, които никога не могат да бъдат завързани като връзки за обувки, така че човек можеше да се спъне и да падне при всяка непредпазлива стъпка. А предпазливостта идва само с опита — след няколко спъвания и падания, които са ти причинили болка, и само от най-тежките от тях се извлича поука. За двамата братя тя беше дошла твърде рано. Не толкова рано, както това е било при други поколения, но все пак достатъчно навреме, за да могат да си дават сметка за последиците от допускането на грешки в един свят, който никога не прощава.