Мустафа излезе от колата и влезе вътре, давайки знак на приятеля си да го последва.
Разбра веднага, че ще е лесно. Който и да беше собственикът, не си беше дал труда да наеме по-интелигентни хора. Момчето зад бюрото беше съсредоточило цялото си внимание над книжка с комикси.
— Здравей — рече Мустафа с престорена увереност. — Имам резервация. — Той написа номера на едно картонче и му го подаде.
— О’кей — Служителят не прояви раздразнение, загдето е отклонен от най-новото приключение на Батман. Знаеше как се работи със служебния компютър. Естествено, компютърът изстреля формуляр за даване на кола под наем, в който повечето подробности бяха вече попълнени.
Мустафа му подаде международната си шофьорска книжка, от която момчето извади копие на ксерокса, което прикачи към формуляра. Със задоволство видя, че господин Салазар беше приел всички възможни застраховки. То получаваше допълнително възнаграждение, за да насърчава хората да правят тъкмо това.
— О’кей, колата ви е белият форд в клетка номер четири. Излезте през тази врата и завийте надясно. Ключът за запалването е на мястото си, сър.
— Благодаря — отвърна Мустафа на английския си със силен акцент. Толкова лесно ли беше?
Очевидно да. Докато нагласяваше седалката на форда си, Сайед се появи в клетка номер пет при също такава кола, боядисана в зелено. И двамата имаха карти на щата Ню Мексико, но те не им бяха нужни. Запалиха моторите и бавно излязоха от клетките, насочвайки се към улицата, където ги чакаха джиповете. Просто трябваше да ги следват. Движението в Лас Крусес беше оживено, но в този час не беше чак толкова.
На осем пресечки на север по една улица, която, изглежда, беше главна за Лас Крусес, имаше друга агенция за коли под наем. Казваше се „Херц“, което за Мустафа прозвуча малко по еврейски. Двама от другарите му влязоха вътре, излязоха десет минути по-късно и получиха колите си. И те бяха фордове от същата марка, каквато бяха неговата и на Сайед. С това може би най-рискованата им задача беше изпълнена и сега дойде време да следват джиповете на север в продължение на няколко километра. Оказаха се двайсет, след което се отклониха в друг черен път. Изглежда, че тук имаше много такива пътища, също както у дома. Изминаха още около километър и стигнаха до самотна къща, пред която само един паркиран камион показваше, че е обитаема. Там спряха всички коли и хората излязоха от тях. Мустафа си помисли, че може би това ще е последната им среща.
— Вашите оръжия са тук — каза им Хуан. Той посочи към Мустафа. — Ела с мен.
Вътре обикновената наглед дървена постройка се оказа цял арсенал. В шестнайсет картонени кутии имаше шестнайсет автомата „Мак“–10. „Мак“ не бяха елегантно оръжие и се правеха от останки от машинна стомана с, общо взето, груба обработка на метала. За всяко оръжие имаше по дванайсет пълнителя, всичките очевидно заредени и свързани в краищата с черен изолирбанд.
— Оръжията са девствени. С тях не е стреляно — каза им Хуан. — Имаме и заглушители за тях. Не са много ефикасни, но подобряват баланса и точността. С това оръжие не се стреля леко, както с автомат „Узи“, но тук е трудно да се намерят такива. Ефикасно е на разстояние около десет метра. Лесно се зарежда и изпразва. Разбира се, автоматично е и има висока скорострелност. — Всъщност един пълнител с трийсет патрона се изпразваше за три секунди, което е малко по-бързо от нормалното, но според Хуан тези хора не бяха много придирчиви.
И те наистина не бяха. Всеки от шестнайсетте араби вдигна оръжието и го раздруса, сякаш се запознаваше с нов приятел. След това един от тях взе двойка пълнители.
— Стоп! — каза рязко Хуан. — Не можете да зареждате оръжията вътре. Ако искате да ги изпробвате, имаме мишени навън.
— Няма ли да се вдигне много шум? — попита Мустафа.
— Най-близката къща е на четири километра оттук — обясни Хуан. Предполагаше, че куршумите не могат да достигнат толкова далеч, нито пък шумът. Тук грешеше.
Обаче гостите му предположиха, че познава добре района, а те винаги искаха да прострелят оръжията си, особено когато ставаше въпрос за автомат. На двайсетина метра от къщата имаше пясъчен насип с разхвърляни около него щайги и картонени кутии. Един по един те сложиха пълнителите в автоматите и дръпнаха затворите. Не беше дадена команда за стрелба. Просто последваха примера на Мустафа, който хвана здраво ремъка, закачен за цевта, и дръпна спусъка. Непосредственият резултат беше приемлив. Автоматът вдигна доста шум, подскачаше нагоре и надясно като всички такива оръжия, но въпреки че му беше за първи път и само го проверяваше, той все пак успя да порази с куршумите една картонена кутия, която беше на около шест метра от лявата му страна. За нула време затворът щракна и оръжието се изпразни, след като беше изстреляло трийсет патрона за 9-милиметров пистолет „Ремингтън“. Помисли си дали да не смени пълнителя с още един, за да се наслади на стрелбата още две-три секунди, но успя да се въздържи. Щеше да има друга възможност, и то в не много далечно бъдеще.