„Обаче Джак не ми каза колко трудно ще бъде“, припомни си Хендли. Джак Райън винаги действаше така: подберете подходящи хора, дайте им задача и средствата за изпълнението й и ги оставете да я свършат с минимални наставления от горе. Точно затова беше добър шеф и много добър президент, помисли си Гери. Но това обстоятелство в никакъв случай не правеше живота на подчинените му по-лесен. „Защо, по дяволите, беше приел задачата?“ — запита се Хендли. После обаче се усмихна. Как ли ще реагира Джак, като разбере, че собственият му син работи в Колежа. Дали ще погледне на нещата от забавната им страна?
Вероятно не.
— Значи Пийт казва, че просто трябва да продължи, така ли?
— Какво друго би могъл да каже? — отвърна Дейвис.
— Том, искал ли си някога да се върнеш във фермата на баща си в Небраска?
— Там работата е ужасно тежка и доста скучна.
Нямаше начин някой да накара Дейвис да се върне във фермата, след като веднъж беше станал оперативен агент на ЦРУ. От него във видимата част от живота му би излязъл един добър борсов агент. Обаче истинското му призвание беше другаде. Той прекалено обичаше да действа в другия, „тъмния свят“.
— Какво мислиш за сведенията от Форт Мийд?
— Имам вътрешното усещане, че трябва да направим нещо. Ние ги ужилихме и сега те искат да ни го върнат.
— Мислиш ли, че могат да се съвземат? Не ги ли удариха здравата войските ни в Афганистан?
— Гери, някои хора са твърде безчувствени или прекалено фанатици, за да обръщат внимание на раните си. Религията е мощен стимул, особено след като техните стрелци са прекалено тъпи, за да си дават сметка за важността на това, което вършат…
— Това обаче едва ли ще им попречи да изпълнят задачата си — рече Хендли.
— А не сме ли поставени тук тъкмо за да попречим на това? — попита Дейвис.
Глава единадесета
ПРЕМИНАВАНЕ НА РЕКАТА
Слънцето бързо изгря. Мустафа се събуди от ярката светлина и от някаква бабуна на пътя. Разтърси глава и се обърна, за да види усмихнатия Абдула зад кормилото.
— Къде сме? — попита водачът своя главен помощник.
— На половин час източно от Амарило. Изминахме без проблеми 350 мили, но скоро ще ми трябва бензин.
— Защо не ме събуди по-рано?
— Защо да те будя? Ти така сладко спеше, а през цялата нощ пътят беше почти съвсем пуст, като се изключат проклетите големи камиони. Изглежда, че нощно време всички американци спят. Мисля, че през последните няколко часа не съм видял повече от трийсетина коли.
Мустафа погледна километража. Колата продължаваше да се движи с 65 мили в час. Значи Абдула не превишаваше скоростта. Не бяха спирани от полицаи, нямаше нищо обезпокоително, като се изключи това, че Абдула не беше изпълнил точно заповедите му, както Мустафа би искал.
— Ето — шофьорът посочи един син знак, — можем да заредим и да хапнем нещо. Възнамерявах да те събудя тъкмо тук. Спокойно, приятел, отпусни се.
Мустафа видя, че стрелката за бензина беше почти на нула. Абдула беше постъпил глупаво, като я беше оставил да стигне чак дотам, но нямаше смисъл да му се кара за това. Спряха пред една голяма бензиностанция. Помпите бяха с надпис „Шеврон“ и бяха автоматични. Мустафа извади от портфейла си кредитната си карта и я мушна в процепа. После зареди форда с над двайсет галона бензин. През това време останалите трима посетиха тоалетната и разгледаха какво има за ядене. Изглежда, че пак бяха понички. Десет минути след като се бяха отклонили от магистралата, те отново стъпиха на нея и се насочиха на изток към Оклахома. Щяха да влязат в него след двайсет минути.
Отзад в колата Рафи и Зухаир бяха будни и разговаряха, а докато караше, Мустафа ги слушаше, без да се намесва в разговора.
Околността беше равна, подобна на топографията в родината им, макар и много по-зелена. Хоризонтът беше изненадващо далечен и от пръв поглед разстоянието не можеше да се определи. Слънцето се беше издигнало над хоризонта и блестеше в очите му, което го накара да си спомни за тъмните очила в джоба на ризата. Донякъде помогнаха.