Мустафа беше доволен от състоянието, в което се намираше. Пътуването му доставяше удоволствие, околността беше приятна за окото и засега всичко вървеше добре. През деветдесет минути някоя полицейска кола профучаваше покрай техния форд прекалено бързо, за да може полицаят вътре да разгледа него и приятелите му. Съветът да се придържат стриктно към ограниченията за скоростта беше добър. Пътуваха без проблеми, но често колите, дори големите камиони, ги задминаваха. Това, че се стараеха да не нарушават закона дори минимално, ги правеше невидими за полицията, чиято главна задача беше да наказва тези, които много бързат. Мустафа беше уверен, че задачата им е в безопасност. Ако не беше така, щяха да ги следят или да ги спрат на някоя пуста отсечка от пътя, където да им устроят капан с много оръжия и много, много врагове. Но подобно нещо не се беше случило.
Другото предимство да кара на ръба на ограничението за скорост беше, че щеше да разбере, ако някой ги следваше. Просто човек трябваше да поглежда в огледалото. Никой не оставаше зад тях повече от няколко минути. Един преследващ ги полицай би трябвало да бъде мъж на възраст между двайсет и трийсет години. Може би щяха да бъдат двама, единият да кара, а другият да наблюдава. Щяха да изглеждат добре физически и със старомодни прически. Щяха да карат след тях в продължение на няколко минути, преди да прекъснат преследването, за да ги замести някой друг. Естествено, преследвачите им нямаше да бъдат глупаци, но характерът на задачата им правеше действията им предвидими. Просто някои коли щяха да изчезват и да се появяват отново. Но Мустафа беше нащрек и нито една кола не се появяваше повече от един път. Разбира се, можеха да ги следят с хеликоптер, но хеликоптерите лесно се забелязваха. Единствената истинска опасност беше някой малък самолет, но той не можеше да се безпокои за всичко. Каквото е писано, щеше да стане и срещу това нямаше защита. Засега пътят беше чист, а кафето чудесно. Денят се очертаваше да бъде хубав. Върху един пътен знак в зелено беше написано: ОКЛАХОМА СИТИ — 36 МИЛИ.
По националното радио съобщиха, че Барбара Стрейзънд има рожден ден — много жизненоважна информация за започване на деня, помисли си Джон Патрик Райън-младши, измъкна се от леглото и се отправи към банята. Няколко минути по-късно видя, че кафеникът с часовников механизъм беше работил както трябва и беше пуснал две чаши кафе в бялото пластмасово канче. Реши тази сутрин на път за работа да се отбие в „Макдоналдс“ за кифла с яйце и пържени картофки. Не беше кой знае каква здравословна закуска, но засищаше, а на двайсет и три години той не се безпокоеше много за холестерола и тлъстините като баща му, който пък се стараеше да угоди на майка му. Тя вече сигурно беше облечена и готова да я откарат на работа в „Джон Хопкинс“ (от нейния главен бодигард от службата за охрана). Не е пила кафе, ако ще оперира днес, защото се безпокоеше, че кофеинът може да накара ръката й леко да трепери, когато забие малкия нож в мозъка на някой нещастник, след като измъкнеше очната му ябълка като маслина в мартини. Така понякога я занасяше баща му, а майка му леко го плесваше по бузата. Баща му пък щеше да се захване със своите мемоари, подпомаган от професионален писател, което му беше много неприятно, но издателят настояваше. Сали беше в последната година на медицинския факултет, но той не знаеше какво прави в момента. Кейти и Кайл сигурно се обличаха за училище. Обаче Джак трябваше да върви на работа. Наскоро му беше дошло наум, че колежът беше неговата последна истинска ваканция. Естествено, всяко момче и момиче желае най-много да порасне и да поеме живота в свои ръце, но когато това станеше, вече беше късно за връщане назад. Ходенето на работа всеки ден беше доста отегчително. Е, нали ти плащат. Но той вече беше богат, издънка на изтъкната фамилия. В неговия случай парите вече бяха спечелени, а не беше някой прахосник, който да ги пилее и сам да се провали. Остави празната си чаша от кафе в умивалника и отиде в банята да се обръсне.
Това беше още едно досадно занимание. Спомни си как като юноша беше много доволен, когато видя първия златист мъх да потъмнява по бузите му, както и когато се бръснеше един-два пъти седмично, обикновено преди да отиде на среща. Обаче да го прави всяка сутрин беше много досадно. Спомни си как наблюдаваше баща си да се бръсне, както правят често малките момчета, и си мислеше колко спретнат е възрастният мъж. Да, бе. Възмъжаването просто не си струваше усилието. По-добре беше да имаш мама и татко, които да се грижат за всички административни глупости. И все пак…