Имаше дори запис от разговора. Беше воден на арабски, а преводът… Това можеха със същия успех да бъдат инструкции от съпругата да купи литър мляко на връщане от работа. Толкова беше вълнуващ и съдържателен, като се изключи фактът, че на едно напълно безобидно изречение Уда беше отговорил със: „Сигурен ли си?“ Не се казва такова нещо на жена ти, когато те кара да купиш литър мляко на път за вкъщи.
В тона на въпроса се съдържа скрит смисъл, беше написал английският аналитик в края на доклада.
По-късно през деня Уда си беше тръгнал рано от офиса, беше влязъл в един бар и се беше срещнал със същия човек, с когото беше разговарял по телефона. Значи в края на краищата разговорът не е бил съвсем безобиден. Но въпреки че те не бяха успели да чуят какво си говорят двамата в сепарето на бара, в телефонния разговор никой не беше споменал за среща или място на среща… а и Уда не се беше забавил много в този бар.
— Добро утро, Джак — поздрави Уилс на влизане и окачи сакото си на закачалката. — Какво става?
— Нашият приятел Уда се гърчи като някоя змиорка. — Джак натисна командата „принтиране“ и подаде напечатания лист на колегата си още преди той да успее да седне.
— Смяташ, че има подобна вероятност ли?
— Тони, този човек е играч — каза уверено Джак.
— Какво е направил след телефонния разговор? Извършил ли е някакви необикновени трансакции?
— Още не съм проверил, но ако има такива, те очевидно са му били наредени от неговия приятел и след това са се срещнали, за да му потвърди на чаша бира.
— Даваш прекалено много воля на въображението си. Тук се опитваме да избягваме това — предупреди го Уилс.
— Знам — рече сърдито Джак. Беше време да проследи финансовия поток от предишния ден.
— А, днес ще се запознаеш с един нов човек.
— Кой е той?
— Дейв Кънингъм — съдебен счетоводител, който е работил в отдел „Организирана престъпност“ в министерството на правосъдието. Много го бива да открива финансови нередности.
— Да не би да мисли, че съм открил нещо интересно? — попита с надежда в гласа Джак.
— Ще видим, когато пристигне тук след обяд. Вероятно в момента преглежда твоите работи.
— Добре — каза Джак. Може би беше надушил нещо. Може би в тази работа все пак имаше нещо вълнуващо. Може би щяха да го похвалят за сметките му.
Всеки ден се повтаряше едно и също. Сутрешно бягане и личен тоалет, следвани от закуска и разговор. Не беше много по-различно от времето, което Доминик беше прекарал в Академията на ФБР или Брайън в подготвителната школа. Тъкмо това сходство безпокоеше донякъде морския пехотинец. Обучението в Корпуса на морската пехота беше да се убиват хора и да чупят разни неща. Тук беше същото.
Доминик беше малко по-добър в проследяването, защото в Академията на ФБР го бяха изучавали по учебник, а морските пехотинци не. Енцо беше също така доста добър в стрелбата с пистолет, но Алдо продължаваше да предпочита своята „Берета“ пред „Смит и Уесън“ на брат си. С него той беше пречукал един лош човек, докато Брайън беше вършил тази работа с карабина М16А2 от доста далечно разстояние — петдесет метра. То беше достатъчно близко, за да се види изражението по лицата на хората, улучени от куршумите, и не чак толкова, че някой ответен изстрел да стане причина за сериозно безпокойство. Неговият сержант му се караше, че не ляга плътно на земята, когато някой автомат „Калашников“ се насочваше в неговата посока, но от единственото си участие в битка Брайън беше научил един важен урок. Беше установил, че в този момент мисълта му тече извънредно бързо и беше изключително ясна. Като се замислеше след това, с изненада установяваше, че не беше виждал куршуми в полет, толкова бързо работеше мозъкът му. Е, обикновено последните пет куршума в пълнителя на АК–47 бяха трасиращи и тях той успяваше да види, но никога да летят към него. Често си спомняше за тези пет-шест напрегнати минути, критикувайки се за нещата, които би могъл да направи по-добре, като си обещаваше, че няма да повтори същите грешки. След това обаче, когато сержант Съливън правеше разбор на действията в базата, той показа голямото си уважение към Карузо.
— Как беше бягането днес, момчета? — попита Пийт Алекзандър.
— Чудесно — отвърна Доминик. — Може би ще трябва да опитаме с тридесеткилограмови раници на гърба.
— Може да се уреди — успокои го Алекзандър.
— Пийт, във Форт Рекън правехме и това. Не е никак забавно — запротестира веднага Брайън. — Не прекалявай с чувството си за хумор — скара се той на брат си.