— Е, радвам се, че все още сте във форма — рече примирително Пийт. В края на краищата на него не му се налагаше да бяга сутрин. — И така, какво искате да питате?
— Аз все още имам желание да науча нещо повече за нашата цел тук — рече Брайън, повдигайки глава от чашата си с кафе.
— Изглежда, че не си от най-търпеливите — подкачи го инструкторът.
— Виж какво, в морската пехота тренирахме всеки ден, но дори и когато не беше съвсем ясно за какво тренираме, знаехме, че сме морски пехотинци и не ни подготвят да продаваме курабийки пред някой магазин от веригата „Уол-Март“.
— И за какво мислиш, че ви подготвяме сега?
— Да убиваме хора без предупреждение, без никакви правила. Цялата работа прилича много на убийство. — „Е, поне го казах гласно“, помисли си Брайън. Какво ще последва по-нататък? Вероятно пътуване обратно до Кемп Лиджун и продължаване на кариерата му в Корпуса на морската пехота. Може и да е по-лошо.
— Добре де, мисля, че дойде моментът — съгласи се Алекзандър. — Какво ще кажете, ако получите заповеди да ликвидирате някого?
— Ако заповедите са законни, ще ги изпълня, но законът… системата… ми позволява да помисля дали наистина са законни.
— Нека само предположим. Да кажем, че ви бъде заповядано да отнемете живота на известен терорист. Как ще реагирате? — попита Пийт.
— Това е лесно. Ще го ликвидирам — отвърна незабавно Брайън.
— Защо?
— Терористите са престъпници, но не винаги могат да бъдат арестувани. Тези хора водят война срещу моята страна и ако ми бъде заповядано да воювам срещу тях, добре. Точно затова постъпих в морската пехота.
— Обаче законът не винаги ни позволява да го правим — обади се Доминик.
— Но системата ни позволява в открито единоборство да убиваме престъпниците на място. Ти си го правил и не съм те чувал да съжаляваш.
— Няма и да ме чуеш. С теб е същото. Ако президентът каже да убиеш някого и ти си в униформа, та той е върховен главнокомандващ, Алдо. Имаш законното право, не, длъжен си да убиеш всеки, който той ти нареди.
— А не излязоха ли някои германци със същите доводи през 1946? — попита Брайън.
— Не бих се безпокоил толкова много за това. Ще трябва да загубим някоя война, за да се разтревожим. Не виждам такава вероятност в близко бъдеще.
— Енцо, ако това, което току-що каза, е вярно, тогава ако германците бяха спечелили Втората световна война, никой нямаше да го е грижа за шестте милиона убити евреи. Това ли искаш да кажеш?
— Чакайте бе, хора, не сте в клас по теория на правото — прекъсна ги Алекзандър.
— Тук Енцо е юристът — посочи го Брайън.
Доминик се хвана на въдицата.
— Ако президентът наруши закона, тогава Камарата на представителите ще го подведе под съдебна отговорност, Сенатът ще го осъди и той ще изхвърчи на улицата, а после ще последват и наказателни санкции.
— Добре, но какво ще кажеш за хората, които са изпълнявали негови заповеди? — рече Брайън.
— Зависи — обърна се Пийт и към двамата. — Ако отиващият си президент им е дал президентското си помилване, каква отговорност може да се иска от тях?
Този отговор накара Доминик рязко да обърне глава.
— Предполагам никаква. Съгласно конституцията президентът има суверенното право да помилва, както някога кралят. Теоретично един президент може да помилва и себе си, обаче това ще е подигравка с правото. Върховният законодателен орган в тази страна е конституцията. Тя е нещо като Господ и пред него не може да има обжалване. Знаете за изключението, когато Форд помилва Никсън, това е доста спорно положение. Обаче конституцията е предназначена да бъде прилагана разумно от разумни хора. Това може би е единствената й слабост. Защото адвокатите също са юристи, а това означава, че не винаги се съобразяват с логиката.
— Значи, теоретично погледнато, ако президентът те помилва за това, че си убил някого, не можеш да бъдеш наказан за престъплението, така ли?
— Точно така — рече Доминик и веднага се намръщи. — Какво ми казваш ти?
— Говоря само хипотетично — побърза да се застрахова Алекзандър. С това часът по теория на правото завърши и Алекзандър се поздрави, че им беше казал ужасно много и в същото време не им бе казал нищо.
Имената на градовете му бяха толкова чужди, помисли си Мустафа. Шоуний, Оукма, Уилийтка, Фарао. Това пък беше най-странното от всички. В края на краищата не се намираха в Египет — една мюсюлманска страна, въпреки че беше сбъркана и политиците й не признаваха важността на вярата. Обаче рано или късно това щеше да се промени. Мустафа се протегна, за да си вземе цигара. Половината резервоар все още е пълен. Този форд очевидно има голям резервоар, който да гори мюсюлмански петрол. Американците бяха толкова неблагодарни копелета. Ислямските страни им продаваха петрол, а какво им даваше Америка в замяна? Оръжия на израелците да убиват с тях арабите и още много малко други неща. Мръсни списания, алкохол и корупция, която покварява дори правоверните. Но кое беше по-лошо? Да корумпираш или да бъдеш корумпиран, да бъдеш жертва на неверниците? Един ден, когато управлението на Аллаха ще покори света, всичко ще си дойде на мястото. Някой ден това ще стане, а той и неговите другари по оръжие бяха водещата вълна на волята на Аллаха. Тяхната смърт ще бъде на мъченици, а това беше нещо, с което можеха да се гордеят. След време семействата им ще научат за съдбата им — можеха да разчитат на американците за това — и ще скърбят за смъртта им, но ще почитат тяхната преданост към вярата. Американските полицейски агенции много обичаха да показват колко са ефикасни, след като битката вече е загубена. Тази мисъл го накара да се усмихне.