— Странна работа — рече Дейвис.
— Е, не можем да наемем някакви бесни кучета. По-добре да задават въпроси сега, отколкото когато бъдат изпратени със задача.
— Предполагам. Какво става с онези неща?
— Следващата седмица.
— Доста време мина. Изпробват ли ги?
— В Айова. Върху прасета. Моят приятел ми казва, че сърдечно-съдовата им система била подобна на тази на хората.
„Колко подходящо“, помисли си Дейвис.
Смол Стоун не се оказа голям навигационен проблем и след като бяха карали на югозапад по шосе 1–40, сега се движеха на североизток. Мустафа отново беше зад волана, а двамата на задната седалка спяха, след като ядоха сандвичи с печено говеждо и пиха кока-кола.
Пътуването вече беше започнало да става досадно. След повече от двадесет часа нищо не може да продължи да бъде интересно и дори мечтите за тяхната акция, до която оставаше ден и половина, не можеха да ги държат будни, затова сега Рафи и Зухаир спяха като уморени деца. Той караше на североизток, а слънцето беше зад лявото му рамо. Започна да вижда надписи, в които се посочваше разстоянието до Мемфис, щата Тенеси. Замисли се за момент. Това не беше лесно, след като бе прекарал толкова дълго време в кола. Даде си сметка, че му остават още два щата за преминаване. Непрекъснато напредваха, макар и бавно. Щеше да е по-добре да се качат на самолет, но сигурно щеше да е трудно да прекарат автоматите през летищата. Освен това като ръководител на цялата акция трябваше да се безпокои не само за една група. Точно затова беше избрал най-трудната и най-отдалечена цел от четирите, за да даде пример на останалите. Понякога да си ръководител е много досадно, каза си Мустафа, докато се наместваше по-удобно на седалката.
Следващият половин час мина бързо. След това се появи много голям и висок мост, пред който имаше надпис, че им предстои да прекосят реката Мисисипи, следван от друг, който ги приветстваше с добре дошли в Тенеси — щата ДОБРОВОЛЕЦ. Поради дългото каране не можеше да мисли съсредоточено. Запита се какво ли би могло да означава това, но след това забрави за странното наименование. Каквото и да означаваше, той трябваше да прекоси Тенеси на път за Вирджиния. Нямаше да има почивка още най-малко петнайсет часа. Щеше да кара още около сто километра източно от Мемфис, а след това да предаде кормилото на Абдула.
Току-що беше прекосил една голяма река. В неговата страна нямаше постоянни реки, само вади, които се пълнеха за кратко време от редките дъждове, а после отново пресъхваха. Америка беше толкова богата страна. Вероятно това беше причината за нейната арогантност, обаче неговата акция и тази на тримата му колеги щеше да я понамали. Ако е рекъл Аллах, това щеше да стане след по-малко от два дни.
„Два дни до Рая“, каза си той.
Глава дванадесета
ПРИСТИГАНЕ
За тези на задната седалка Тенеси премина бързо, защото за разстоянието от триста мили между Мемфис и Нашвил на кормилото се сменяха само Мустафа и Абдула. През повечето време Рафи и Зухаир главно спяха. Изминаваме по километър и седемстотин и петдесет метра на минута, изчисли Мустафа, а това означаваше… какво? Че им остават още двадесет часа път. Помисли да увеличи скоростта, за да пътуват по-бързо, но това щеше да бъде глупаво. Поемането на ненужни рискове беше винаги неразумно. Нали го бяха научили от израелците? Врагът винаги чака като спящ тигър. Можеш да го събудиш само когато си насочил пушката си към него, защото едва тогава тигърът ще разбере, че си го надхитрил и няма възможност да предприеме нещо. Оставяш го буден само толкова, колкото да си даде сметка за собствената си глупост и да разбере какво е страх. Сега Америка ще познае страха. Въпреки всичките си оръжия и хитрини тези арогантни хора щяха да се разтреперят.
Усмихна се в тъмното. Слънцето отново беше залязло и фаровете на колата бяха забили два снопа светлина в мрака, осветявайки пробягващите бели черти по пътната настилка, докато той продължаваше да кара на изток с постоянна скорост от шестдесет и пет мили в час.
Близнаците станаха в шест часа и излязоха навън за утринните си десетина физически упражнения без Пийт Алекзандър да ги наблюдава, защото бяха решили, че не е необходимо. И за двамата бягането беше станало по-леко, а и останалите упражнения не ги затрудняваха особено. В седем и петнадесет бяха готови за закуска и за първия урок за деня с техния инструктор.
— Тези чепици май се нуждаят от поправка, братко — рече Доминик.
— Е, да — съгласи се Брайън и погледна с тъга остарелите си маратонки. — Служиха ми добре няколко години, но изглежда, че е време вече да се простя с тях.