— В пазарния център има щанд за обувки. — Той имаше предвид модния пазарен център в подножието на хълма в Шарлотсвил.
— Хм, може би утре ще отидем да хапнем по една пържола с пържени картофи.
— Става — съгласи се Доминик. — Няма нищо по-хубаво от малко тлъстина и холестерол за обяд, особено с гарнитура от пържени картофи със сирене. Маратонките ти ще изкарат ли още един ден?
— Харесват ми, Енцо. Свикнал съм с тях.
— Като онези мръсни фланелки, нали? Алдо, кога най-после ще започнеш да се обличаш като хората?
— На мен ми дай униформата, приятел. Харесва ми да съм морски пехотинец. Винаги знаеш какво се очаква от теб.
— Да, бе, особено като те накарат да се заровиш в калта — каза Доминик.
— Може и така да е, но там работиш с много свестни момчета. — Той не добави, че всички са на твоя страна и са въоръжени с автомати. — Такова чувство за сигурност рядко се среща в цивилния живот.
— Навън ли ще ходите да обядвате? — попита Алекзандър.
— Може би утре — отвърна Доминик. — Трябва да организираме подходящо погребение за маратонките на Алдо. Нямаш ли някоя кутия с лизол под ръка?
Алекзандър се разсмя.
— Мислех, че никога няма да ме попиташ?
— Знаеш ли какво, Доминик? — каза Брайън, вдигайки глава от пържените яйца. — Ако не беше мой брат, нямаше да ти позволя да говориш такива неща.
— Така ли? — Агентът от ФБР Карузо му подхвърли една английска кифличка. — Вие, морските пехотинци, сте големи фукльовци. Когато бяхме деца, винаги го пердашех — каза той на Пийт.
— Пердашил си ме друг път — опули се насреща му Брайън.
Така започна още един учебен ден.
Час по-късно Джак беше отново пред компютъра си. Уда бен Сали беше изкарал още една бурна нощ, пак с Розали Паркър. Сигурно много я харесва. Райън се запита как ли би реагирал саудитецът, ако знаеше, че след всеки сеанс тя докладва на английската служба за сигурност. Но за нея бизнесът си беше бизнес, което вероятно беше посмачкало фасона на много мъже в английската столица. Сали със сигурност е един от тях, помисли си Джак.
В девет без петнайсет влезе Уилс с кесия понички.
— Здравей, Антони! Какво става?
— Ти ми кажи — отвърна му Уилс. — Искаш ли поничка?
— Благодаря, приятел. Снощи Уда пак е бил с жена.
— Младостта е чудесно нещо, но изтощава младите.
— Това от Джордж Бърнард Шоу ли беше?
— Знаех си, че си начетен. Преди няколко години Сали е открил нова играчка и предполагам, че ще продължи да си играе с нея, докато не се счупи. Сигурно за хората, които го следят, не е никак лесно да стоят навън под дъжда, когато знаят, че горе той се забавлява.
— Според теб те ли я разпитват?
— Не, това е работа на онези в Къщата край Темза. Жалко, че не ни изпращат всички протоколи от разпитите — добави той и се засмя. — Сигурно ще ми подейства добре за разбуждане сутрин.
— Благодаря. Винаги мога да си купя един брой на „Хъслър“ от будката, ако имам такова желание.
— Нашата работа не е от най-чистите, Джак. Хората, които търсим, не са от тези, дето ще ги поканиш на вечеря.
— Знам. Спомням си как беше в Белия дом. С половината от тези, които канехме на официални вечери, баща ми не би искал дори и да се ръкува. Но неговият секретар Адлър му казваше, че това е просто бизнес, и татко трябваше да се държи добре с кучите синове. В политиката има някои доста гадни хора.
— Знам. Нещо ново за Сали?
— Още не съм преглеждал вчерашните му сделки. Ако Кънингъм наистина открие нещо важно, какво ще правим по-нататък?
— Това ще решат Гери и другите шефове. — „Още си много зелен за тези неща“, помисли си Уилс, но не го каза, въпреки че младият Райън разбра намека.
— Е, Дейв? — попита на горния етаж Гери Хендли.
— Той пере пари и ги праща на неизвестни хора в една банка в Лихтенщайн. Ако трябва да гадая, с тях се покриват разходите по кредитни карти. Чрез тази банка можеш да получиш кредитна карта „Виза“ или „Мастъркард“, така че тя е удобна за прикритие на разходите на анонимни лица. Това може да бъде любовница, близък приятел или пък някой, от когото ние директно се интересуваме.
— Има ли начин да се разбере? — попита Том Дейвис.
— Използват същата отчетна програма, както и повечето банки — отвърна Кънингъм, с което искаше да каже, че с малко търпение Колежът би могъл да проникне там и да научи нещо повече. Разбира се, имаше и пречки. Това беше работа, която щеше да е по-добре да се остави на Агенцията за национална сигурност. Затова номерът беше да се убеди АНС да възложи на някой от компютърните си магьосници да проникне в компютрите на банката. Това би означавало ЦРУ да поиска услугата вместо тях, а според счетоводителя не беше много лесно да се постигне. Той подозираше, че и в двете разузнавателни агенции Колежът имаше някой, който можеше да свърши тази работа, без да оставя следи.