— Добре е да имаме на наша страна такъв приятен човек като Рич — изказа гласно мисълта си Дейвис, като същевременно незабележимо потръпна.
— Той наистина е такъв — съгласи се Гери.
Пътуването трябваше да бъде приятно. Времето беше хубаво и ясно, пътят не беше натоварен и през повечето време вървеше право на североизток. Обаче не беше приятно. От Абдула непрекъснато се чуваше „Колко остава?“, а от Рафи и Зухаир на задната седалка „Не пристигнахме ли вече?“ до такава степен, че на няколко пъти му идеше да спре колата и да ги удуши. Сигурно не беше много приятно да се седи на задната седалка, но той трябваше да кара проклетата кола!!! Напрежение. Чувстваше го, а сигурно и те го чувстваха. Пое дълбоко въздух и си заповяда да се успокои. До края на пътуването им оставаха по-малко от четири часа, а това беше нищо в сравнение с техния трансконтинентален преход. Той със сигурност беше много по-голям от разстоянието, което Свещеният Пророк беше изминал пеш и на кон от Мека до Медина и обратно, но веднага отпъди тази мисъл. Нямаше право да се сравнява с Мохамед. Това го знаеше със сигурност. Когато пристигнеше на определеното място, щеше да се изкъпе и да поспи толкова дълго, колкото беше възможно. „Четири часа до почивката“, продължаваше да си повтаря Мустафа, докато Абдула спеше на седалката до него.
Колежът имаше собствена закусвалня, в която храната се докарваше от различни външни източници. Днес беше от едно заведение за бързо хранене в Балтимор, наричано „Атманс“, чието солено говеждо беше доста добро, макар и не чак от класата на това в Ню Йорк. Ако го кажеше гласно, можеше да си навлече беля, помисли си той, като си взе парче говеждо и една малка франзела. Какво да си избере за пиене? След като щеше да обядва с нюйоркски специалитет, трябваше да си поръча сода и, разбира се, порция от местните пържени картофи, които сервираха дори в Белия дом по настояване на баща му. Ресторантът не беше много известен, но всеки град си имаше поне едно място, в което сервираха добра храна, дори и във Вашингтон.
Тони Уилс, с когото обикновено обядваха, не се виждаше никъде. Той се огледа и забеляза Дейв Кинингъм. Нищо чудно, че се хранеше сам. Джак се запъти към него.
— Здрасти, Дейв, мога ли да седна при теб? — попита той.
— Заповядай — рече достатъчно сърдечно Кънингъм.
— Как върви работата с цифрите?
— Вълнуващо — отвърна малко необичайно Дейв, но после добави: — Да ти кажа право, достъпът, който имаме до европейските банки, е изумителен. Ако в министерството на правосъдието имаха такъв достъп, сигурно щяха пратят доста хора там, където трябва, но не могат да използват подобни доказателства в съда.
— Така е, Дейв, понякога конституцията наистина е пречка, както и проклетите закони за гражданските права.
Кинингъм за малко да се задави със салатата си с нарязани яйца.
— Не подхващай тази тема. ФБР извършва доста операции, които не са чак дотам законни. Правят се, защото някой информатор ни е подхвърлил нещо и защото някой е поискал да го направи, но всичко се върши в рамките на правилата. Обикновено това е част от някакъв пазарлък. За най-различните нужди на онези момчета от мафията мошеници адвокати не са достатъчни.
— Познавам Пат Мартин. Татко често си мисли за него.
— Той е честен и изключително умен. Наистина трябва да бъде съдия. Честните адвокати са за това.
— Обаче не им плащат много. — Официалната заплата на Джак в Колежа беше доста над тази, която получаваше държавен служител. За начало не беше никак зле.
— Това е проблемът, обаче…
— Обаче, както казва баща ми, да си беден не е нещо чак толкова възхитително. Беше му дошла идея да намали още повече заплатите на хората на изборни длъжности, но след време реши, че това ще ги направи още по-податливи на подкупи.
Счетоводителят се хвана за последните му думи.
— Джак, изумително е колко малко е нужно, за да се подкупи един член на Конгреса. Това прави подкупите трудно откриваеми.
— А какво ще кажеш за нашите приятели терористите?
— Някои от тях обичат удобствата. Мнозина произхождат от богати семейства и им харесва да живеят в лукс.
— Като Сали.
Дейв кимна.
— Има слабост към доста скъпите неща. Колата му струва куп пари. Много е непрактична. Сигурно харчи ужасно много бензин, особено в град като Лондон, а там той е доста скъп.
— Използва главно такси.
— Може да си го позволи. В това вероятно има логика. Сигурно излиза доста скъпо да паркираш колата си във финансовата част на града, а такситата в Лондон са добри. — Той погледна Джак. — Ти го знаеш, бил си в Лондон много пъти.