— Тя какво, не може ли да говори?
— Вероятно още е в шок.
— Сериозно? — Уолъс бе направил опит да се пошегува, което според Чейс бе неуместно.
— Мога да говоря — изведнъж се обади девойката.
— Как се казваш? — попита полицаят.
— Луиз.
— Луиз коя?
— Елънби. Луиз Елънби.
— В града ли живееш? — продължаваше с въпросите детективът.
— В Ашсайд.
— На колко си години?
В очите й проблесна ярост.
— На седемнайсет.
— Ученичка ли си?
— Завърших училище през юни — рече тя. — Есента отивам в колеж. В „Пен Стейт“.
— Кое беше това момче?
— Майк.
— И това е всичко?
— Какво да е всичко?
— Само Майк? Като Либерачи. Като Пикасо. Само едно име?
— Майкъл Карнс — въздъхна девойката.
— Само гаджета, или бяхте сгодени?
— Само гаджета. Излизаме заедно от година.
— Какво правехте на Канакауей Ридж Роуд? — позаинтересува се детективът.
Момичето го изгледа дръзко.
— А вие как смятате?
Въпреки че отегченият тон на полицая беше доста неприятен, поведението на девойката дотолкова изнервяше Чейс, че той поиска да се отърве от присъствието й възможно най-скоро.
— Вижте, детектив Уолъс — започна той. — Това наистина ли е необходимо? Момичето не е замесено в това. Вероятно онзи щеше да се нахвърли и върху нея, ако не се бях намесил навреме.
— Вие пък как се озовахте там?
— Просто минавах — отвърна Чейс.
Уолъс го гледа изпитателно няколко секунди, после попита:
— Как се казвате? — попита полицаят.
— Бенджамин Чейс.
— Знаех си, че съм ви виждал преди. — Тонът му изведнъж се смекчи. — Снимката ви беше във вестниците днес.
Чейс кимна.
— Вие сте се представили страхотно там — каза Уолъс. — За това наистина се изисква кураж и мъжество.
— Не чак толкова много, колкото го изкарват.
— А, сигурен съм в това — махна с ръка детективът, макар и да беше повече от ясно, че за него подвизите на Чейс във Виетнам са къде-къде по-големи от написаното във вестниците.
Момичето изведнъж прояви интерес към Бен и започна да го изучава съсредоточено.
Отношението на Уолъс към нея също се бе променило. Той каза:
— Искате ли да ми разкажете какво точно се случи?
Тя изпълни молбата му, като от време на време губеше самообладание. Чейс на два пъти си помисли, че тя ще заплаче. Искаше му се да види, че не е толкова безсърдечна. От студенината и безразличието й буквално му призляваше. Навярно тя продължаваше да отрича съществуването на смъртта. Луиз сподави сълзите си и към края на разказа си беше абсолютно спокойна.
— Видя ли лицето му? — попита Уолъс.
— Само го мернах.
— Можеш ли да го опишеш?
— Съмнявам се.
— Опитай.
— Имаше кафяви очи, мисля.
— Нямаше мустаци или брада?
— Май не.
— Дълги бакенбарди или къси?
— Къси, предполагам.
— Някакви белези?
— Не.
— Нещо, което да ти е направило впечатление?
— Не.
— Формата на лицето му…
— Не.
— Какво не?
— Беше просто едно лице… Може да има всякаква форма.
— Косата му оредяваща ли беше, или не?
— Не мога да си спомня.
Чейс се намеси:
— Когато я намерих, бе изпаднала в шок. Съмнявам се да е запомнила нещо.
Вместо да му е благодарна за подкрепата, Луиз му хвърли сърдит поглед.
Той със закъснение си спомни, че за момиче на нейните години най-големият срам беше да загубиш самообладание, да не можеш да се справиш със ситуацията. А ето, че той беше издал моментната й слабост не на кого да е, а на един полицай. Повече не чакай никаква благодарност от нея, голяма работа, че си й спасил живота.
Уолъс се изправи.
— Хайде.
— Къде? — попита Чейс.
— Ще отидем на местопрестъплението.
— Наистина ли е необходимо? Искам да кажа, трябва ли и аз да идвам?
— Да, ще трябва да получа от вас доста по-подробни показания. На мястото на престъплението ще си припомните много повече неща, господин Чейс. — Полицаят се усмихна. — Няма да отнеме кой знае колко време. Момичето ще трябва да го задържим за по-дълго.
Уолъс беше спрял колата си на десетина метра от мястото на престъплението. Чейс седеше на задната седалка и отговаряше на въпроси, когато пристигна служебният автомобил на журналистите от вестник „Прес-Диспач“. От него излязоха двама фотографи и един репортер.
Лошите предчувствия на Чейс се потвърдиха. След репортерите от вестника щяха да пристигнат и хора от телевизията. Щом историята се разчуеше, отново щяха да направят от него герой.
— Извинете — обърна се той към Уолъс, — налага ли се репортерите да научават кой е помогнал на момичето?
— Защо питате?