Чух как инструментът започна да звъни — навярно съвсем скоро щеше да стане неуловим за човешките уши, а кучетата щяха да побеснеят, щом го чуят. Странна работа, но можех да се закълна, че усещам вибрациите на проклетото нещо с езика си.
— Езикът ми трепти — изфъфлих аз.
— Естествено.
Той допря кристалната пръчка до стоманената врата и невидимите ключалки се отключиха с тройно изщракване.
Езикът ми беше спрял да вибрира. Бруно напъха кристалната пръчка обратно в джоба си и отвори желязната врата.
Намирахме се в тоалетна. Бяхме сами. Вратите на две от кабинките зееха полуотворени, два от писоарите, изглежда, бяха затруднили надрусаните си клиенти със своята неподвижност, превръщаща ги в трудни за уцелване мишени, а умивалникът беше толкова мръсен, сякаш в него редовно се къпеха въглищари. Да не говорим за напуканото и осеяно с мазни петна огледало, в което аз и спътникът ми приличахме на нацупени стари моми, нацапотени за селския панаир.
— Каква е тази музика? — почти изкрещя Бруно. Наистина беше необходимо да се крещи, защото данданията се чуваше съвсем наблизо.
— „Металика“.
— Не става много за танцуване — оплака се той.
— Зависи на колко си години.
— Не съм толкова стар.
— Така е, обаче си мечка.
Всъщност аз харесвах донякъде хевиметъла. Той прочиства синусите ми и ме кара да се чувствам безсмъртен. Ако я слушам твърде много обаче, ще започна да ям живи котки и да стрелям по хората, чиито имена ме дразнят. Друго си бяха джазът и блусът. Но в малки дози здравият рок е хубаво нещо, пък и бандата в този клуб не беше никак зле.
— Сега какво ще правим? — извика Бруно отново.
— Прилича ми на бар или на някакъв клуб — отговорих му. — Отиваме там и го търсим.
— Не и аз. Искам да кажа, че няма проблем да вървя по улицата, особено посред нощ, на разстояние от хората, така че да не могат да разгледат лицето ми. Ако вляза в този бар обаче, дистанцията ще е прекалено малка. Стоун също едва ли би се набутал там. Той изглежда почти като човек, но някой може да стане подозрителен. Първо, Стоун изобщо не трябваше да се отправя в непроучена времева линия като тази. Това беше отчаяна стъпка от негова страна — аз почти го бях спипал.
— Е, ами какво ще правиш тогава?
— Ще остана тук — в една от кабинките, Ти провери терена. Ако не е там, ще се върнем в склада и ще продължим нагоре по улицата.
— Да си заслужа парите, а? — казах, докато оправях вратовръзката си пред огледалото.
През това време Бруно влезе в една от кабинките и затвори вратата.
— Боже всемогъщи! — чу се оттам.
— Какво има? — позаинтересувах се.
— Абе, хората от този свят имат ли изобщо някакво уважение към чистотата?
— Някои от нас — да.
— Това е отвратително.
— Пробвай другата кабинка — посъветвах го аз.
— Да, но какво ли ще намеря пък там? — изръмжа Бруно.
— Няма да се бавя — обещах и напуснах зловонната тоалетна, за да търся Греъм Стоун.
Глава 3
Положих доста усилия, докато успея да се измъкна от тоалетната, защото помещението беше пълно с народ. Знаех как изглежда Греъм Стоун — бях видял образа му благодарение на променящата се значка на Бруно — и сега бях наясно какво да търся. Метър и осемдесет висок, бледо лице, лъскава черна коса, кристалносини очи, които изглеждаха пусти като сърцето на данъчен агент, и тънки устни — сигурен белег на жестокост. Огледах внимателно тези около мен, елиминирах ги като потенциални Стоуновци и се заех да си проправя път по-навътре сред тълпата от беснеещи метал маниаци, които се наливаха с бира, развяваха коси, тресяха глави, опипваха гаджетата си, пушеха трева и ме гледаха така, все едно щях да се опитам да им пробутам екземпляр на християнското списание „Уочтауър“ и да се опитам да им втълпя, че Исус Христос е техният спасител.
Съвсем скоро обаче се убедих, че никак не е лесно да намериш определено лице в тази тълпа. Непрекъснато нещо ме отвличаше от задачата ми. Ярки светлини избухваха през няколко минути и аз не можех да се движа, докато не изгаснеха. Щом изчезнеха, по стените и тавана започваха да се прожектират откъси от филми на ужаса. Десетина минути след като бях започнал да оглеждам клиентите, обхождайки пространството около бара и сцената, забелязах Греъм Стоун да си пробива път към осветената врата в далечния десен ъгъл на помещението.
Надписът над нея гласеше „Офис“, а на нея висеше табелка, на която пишеше: „Само за персонала“. Беше наполовина открехната и аз влязох вътре, без много да му мисля, с ръка, пъхната в джоба на якето, където държах револвера си.