И тогава, след няколко километра, дърветата се разредиха, и се оказахме внезапно на малка поляна, или беше всъщност морава? Мракът на гората не беше омекнал, въпреки че имаше шест антични кедрови дървета, които хвърляха сянка върху цял акър с обширният размах на клоните си. Дърветата държаха защитната си сянка около стените на къщата, която се издигаше измежду тях, като правеше ненужна дебелата ограда, която се обвиваше около първият етаж.
Не знам какво бях очаквала, но определено не беше това. Къщата беше вечна, грациозна и вероятно на около стотина години. Беше боядисана в меко, обезцветено бяло, на три етажа, правоъгълна и с добри пропорции. Прозорците и вратите или бяха част от оригиналната структура или перфектно разширение. Пикапът ми беше единствената видима кола. Можех да чуя близката река, скрита в неизвестността на гората.
— Уау.
— Харесва ли ти? — Той се усмихна.
— Има… определен чар.
Той подръпна краят на опашката ми и се засмя тихо.
— Готова? — попита той, като отваряше вратата ми.
— Никак даже — да тръгваме. — Опитах да се засмея, но смехът сякаш бе заседнал в гърлото ми. Пригладих нервно косата си.
— Изглеждаш прекрасно. — Той взе ръката ми с лекота, без дори да се замисля.
Преминахме тъмната сянка към оградата. Знаех, че може да усети напрежението ми — палецът му правеше успокоителни кръгови движения по ръката ми.
Той ми отвори вратата.
Отвътре беше дори още по-изненадващо, по-малко предвидимо от външната част. Беше много светло, много открито, и много голямо. Сигурно това първоначално са били няколко стаи, но стените са били премахнати от първият етаж, за да се създаде едно обширно място. Задната южна стена бе напълно заменена със стъкло и там, отвъд сенките на кедровите дървета, голата морава се простираше до широката река. Масивно извито стълбище доминираше западната част на стаята. Стените, високият таван, дървеният под и дебелите килими бяха във вариращи нюанси на бялото.
Чакащи да ни посрещнат, застанали точно от ляво на вратата, на издигната част от пода до едно великолепно пиано, бяха родителите на Едуард.
Бях виждала доктор Кълън и преди, разбира се, но нямаше как да не бъда поразена отново от младостта му, от изумителната му перфектност. До него бе застанала Есме, както предположих, единствената от семейството, която не бях виждала. Тя имаше същите бледи, красиви черти като останалите. Нещо в сърцевидното й лице и големите й вълни от мека, карамелено руса коса ми напомниха за актрисите от времето на нямото кино. Беше дребна, стройна, и все пак по-малко ръбата, по-закръглена от останалите. И двамата бяха облечени небрежно в светли тонове, които подхождаха на вътрешният вид на къщата. Те се усмихнаха гостоприемно, но не се приближиха до нас. Предположих, че сигурно се опитват да не ме изплашат.
— Карлайл, Есме — гласът на Едуард наруши краткото мълчание, — това е Бела.
— Добре дошла, Бела. — Стъпката на Карлайл беше премерена, предпазлива, когато ме приближи. Той вдигна плахо ръката си, а аз пристъпих да се здрависам с него.
— Страхотно е да се видим отново, доктор Кълън.
— Моля те, наричай ме Карлайл.
— Карлайл. — Усмихнах му се широко, като внезапната ми увереност ме изненада. Можех да усетя облекчението на Едуард до мен.
Есме се усмихна и пристъпи също напред, протягайки ръка. Студената й, желязна хватка беше точно каквато очаквах.
— Много ми е приятно да се запознаем — каза искрено тя.
— Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем. — И това бе така. Все едно се срещах с приказни герои — Снежанка от плът и кръв.
— Къде са Алис и Джаспър? — попита Едуард, но никой не отговори, тъй като те тъкмо се бяха появили на върха на широкото стълбище.
— Здрасти, Едуард! — извика Алис ентусиазирано. Тя притича надолу по стълбите, видение с черна коса и бяла кожа, която се спря внезапно и грациозно пред мен. Карлайл и Есме я изгледаха предупредително, но на мен ми хареса. Беше естествено — или поне за нея.
— Здрасти, Бела! — каза Алис, като скочи напред да целуне бузата ми. Ако Карлайл и Есме бяха изглеждали предпазливи преди, то сега изглеждаха изумени. Имаше шок и в моите очи, но също така бях и много доволна, че тя очевидно ме одобряваше напълно. Уплаших се да усетя Едуард до мен да замръзва на място до мен. Обърнах се да видя лицето му, но изражението му бе непроницаемо.