Той се намръщи.
— Не се тревожи за Розали — каза той, очите му широки и убедителни. — Ще се появи скоро.
— Е, той мисли, че аз съм луд, вярно е, но няма никакъв проблем с теб. Той се опитва да се съобразява с Розали.
— Какво я разстройва толкова? — Не бях сигурна дали искам да знам отговора.
Той въздъхна тежко.
— Розали се бори най-много с… това, което сме. За нея е трудно някой външен да знае истината. А и завижда малко.
— Розали завижда на мен? — попитах скептично. Опитах се да си представя вселена, в която някой толкова потресаващ като Розали би имал някаква причина да завижда на някой като мен.
— Ти си човек. — Сви рамене той. — На нея също й се иска да е такава.
— Оу — промърморих аз, все още зашеметена. — Въпреки това дори Джаспър…
— Това всъщност е моя вина — каза той. — Казах ти, че той съвсем наскоро опита нашият начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.
Замислих се за причината заради това и потреперах.
— Есме и Карлайл…? — продължих бързо, за да не забележи.
— Щастливи са, че ме виждат щастлив. Всъщност, на Есме нямаше да й пука дори и да имаше трето око и преплетени крака. През цялото време се е тревожила за мен, като се е страхувала, че ми липсва нещо съществено, че съм бил прекалено млад, когато Карлайл ме е променил… Тя е в екстаз. Всеки път, когато те докосна, тя е на път да се задави от задоволство.
— Алис изглежда много… ентусиазирана.
— Алис има собствен поглед върху нещата — каза той през стиснати зъби.
— И ти няма да ми обясниш това, нали?
Един момент на безсловесна комуникация премина през нас. Той осъзна, че аз знам, че той крие нещо от мен. Аз осъзнах, че той няма да издаде нищо. Поне не сега.
— Та какво ти казваше Карлайл преди?
Веждите му се свъсиха.
— Забелязала си това, така ли?
Свих рамене.
— Разбира се.
Той ме погледна замислено за няколко секунди преди да отговори.
— Искаше да ми съобщи едни новини — не знаеше дали е нещо, което бих споделил с теб.
— А ще го направиш ли?
— Ще ми се наложи, защото ми предстои да бъда… властно защитнически настроен през следващите няколко дни — или седмици — а не искам да си помислиш, че обикновено съм такъв тиранин.
— Какво е станало?
— Не е станало все още, всъщност. Алис просто вижда едни посетители да идват скоро. Те знаят, че сме тук и са любопитни.
— Посетители?
— Да… е, те не са като нас, разбира се — в навика им за ловуване, имам предвид. Вероятно изобщо няма да се появят в града, но определено няма да те изпусна от погледа си, докато не си тръгнат.
Потреперих.
— Най-накрая една разумна реакция! — промърмори той. — Започвах да си мисля, че нямаш никакво чувство за самосъхранение.
Пропуснах това покрай ушите си, погледнах настрани, като очите ми се плъзгаха по огромната стая.
Той проследи погледа ми.
— Не е това, което очакваше, нали? — той попита със самодоволен глас.
— Не — признах аз.
— Няма ковчези, нито купчинки от черепи по ъглите — дори не мисля, че имаме паяжини… какво разочарование трябва да е това за теб — продължи той лукаво.
Игнорирах дразненето му.
— Толкова е светло… и открито.
Той беше по-сериозен, когато отговори.
— Това е единственото място, където не ни се налага да се крием.
Песента, която той все още свиреше, моята песен, се носеше към края си, като последните ноти зазвучаха по-меланхолично. Последната нота затрептя значително в мълчанието.
— Благодаря ти — прошепнах аз. Осъзнах, че има сълзи в очите ми. Избърсах ги, засрамена.
Той докосна ъгълчето на окото ми, улавяйки една, която бях пропуснала. Той повдигна пръста си, изучавайки капката замислено. След което, толкова бързо, че не можех да съм сигурна, че наистина го е направил, той постави пръста си на устните си, за да я вкуси.
Погледнах го въпросително, а той отвърна на погледа ми за един дълъг момент преди накрая да се усмихне.
— Искаш ли да видиш останалата част на къщата?
— Без ковчези? — проверих аз, като сарказма в гласът ми не скриваше напълно нетърпеливостта ми.
Той се засмя, взе ръката ми и ме отведе от пианото.
— Без ковчези — обеща той.
Изкачихме се по масивното стълбище, като плъзгах ръка нагоре по сатенено гладкият парапет. Дългият коридор на върха на стълбите беше декориран с дърво в цвят на мед, същият като дъските на пода.
— Стаята на Розали и Емет… кабинета на Карлайл… стаята на Алис… — посочваше той, докато минавахме покрай стаите.