— Какво е станало с тях? — почудих се на глас, върхът на пръсти ми се завъртя на сантиметър от фигурите на платното.
— Все още са там — Той сви рамене. — Както са били и преди кой знае колко хилядолетия. Карлайл останал при тях съвсем за малко, само за няколко десетилетия. Той много се възхищавал на цивилизоваността им, на изтънчеността им, но те настоявали да го излекуват от отвращението му към «естественият му източник на храна», както го наричали. Опитали са се да го убедят, а той се опитал да убеди тях, но без полза. В този момент Карлайл решил да опита Новият свят. Той мечтаел да открие други като себе си. Виждаш ли, бил е много самотен. Дълго време не открил никой. Но когато чудовищата започнали да стават част от детски приказки, той открил че може да общува с неподозиращи хора, сякаш бил един от тях. Започнал да практикува медицина. Но другарството, което той желаел, го избягвало — не можел да рискува фамилиарност. Когато грипната епидемия ударила, той работел нощните смени в една болница в Чикаго. Той премислял една идея в главата си от няколко години насам и бил почти решен да действа — тъй като не можел да открие приятел, той ще си създаде един. Не бил особено сигурен как е протекла собствената му трансформация, затова се колебаел. И се отвращавал да отнеме нечий живот по начина, по който неговият бил откраднат. Именно по този начин той ме открил. Нямало е друга надежда за мен — бях оставен да умра в суматохата. Той се бе грижил за родителите ми и знаеше, че съм сам. Решил да опита…
Гласът му, почти шепот сега, замлъкна. Той се взря невиждащо през западните прозорци. Чудех се кои спомени изпълват умът му сега, тези на Карлайл или собствените му. Изчаквах тихо.
Когато се обърна към мен, нежна ангелска усмивка бе осветила лицето му.
— И така направихме цял кръговрат — заключи той.
— Винаги ли си бил с Карлайл тогава? — зачудих се аз.
— Почти винаги. — Той постави леко ръката си върху кръста ми и ме придърпа към себе си, докато излизахме през вратата. Загледах се в стената от картини, като се чудех дали някога ще чуя и останалите истории.
Едуард не каза нищо повече, докато вървяхме по коридора, затова попитах:
— Почти?
Той въздъхна, като отговори неохотно на въпроса.
— Е, имах типичният пристъп на бунтовническо юношество — около десет години след като бях… роден… създаден, както искаш го наричай. Не можех да понеса животът му на въздържание и негодувах срещу него, като обуздаваше апетита ми. Така че избягах сам за известно време.
— Наистина ли? — бях по-скоро заинтригувана, отколкото изплашена, както вероятно би трябвало да бъда.
Той видя това. Смътно осъзнах, че сме се насочили към други стъпала, но не обръщах много внимание на нещата около мен.
— Това не те ли отвращава?
— Не.
— Защо не?
— Предполагам, че… звучи ми разумно.
Той се изсмя много по-силно отпреди. Бяхме на върха на стълбите сега, в друг тапициран коридор.
— След новото си раждане — прошепна той. — Имах предимството да знам какво си мислят всички около мен, както хора така и нечовеци. Затова ми отне десет години да не се поддам на Карлайл — можех да прочета перфектно искреността му, да разбера точно защо живееше по начина, по който живееше. Отне ми само няколко години, за да се завърна при него и да се поверя на вижданията му. Мислех, че ще бъда освободен от… депресията, която съпътстваше съвестта. Защото знаех мислите на жертвата ми, можех да оставя невинните и да преследвам само злото. Ако последвам убиец в тъмна алея, където той преследва младо момиче — ако я спася, тогава сигурно не съм чак толкова ужасен.
Потреперах като си представих прекалено ясно това, което бе описал — тъмната алея, уплашеното момиче, тъмнокосият мъж зад нея. И Едуард, Едуард докато ловуваше, ужасен и величествен като млад бог, неудържим. Дали щеше да бъде благодарна, това момиче, или щеше да бъде по-изплашена и от преди?
— Но докато минаваше времето, започнах да виждам чудовището в очите си. Не можех да избегна дълга на толкова много отнети човешки животи, без значение колко оправдани. И затова се върнах при Карлайл и Есме. Те ме посрещнаха обратно като блудният син. Беше повече, отколкото заслужавах.
Бяхме спрели пред последната врата в коридора.
— Моята стая — информира ме той, като я отвори и ме дръпна навътре.
Стаята му гледаше на юг с огромни прозорци наместо стена, подобни на голяма стая долу. Навярно цялата задна страна на къщата бе стъклена. Изгледа гледаше надолу към река Сол Дюк, която се виеше през недокоснатата гора на Олимпийският планински район. Планините се оказаха по-наблизо, отколкото си мислех.